Маркови дрехи, разбити сърца: В сянката на едно майчино решение

— Пак ли си купила нова рокличка за Лили? — гласът на майка ми пронизва въздуха в малката кухня, докато държи в ръцете си етикета на последната маркова дрешка. — Не мислиш ли, че е прекалено?

Сърцето ми се свива. Поглеждам към шестседмичната си дъщеря, която спи спокойно в люлката до прозореца. Малките ѝ ръчички са сгънати до бузата, а по лицето ѝ се разлива блажена усмивка. Толкова е невинна. Толкова е моя.

— Мамо, искам само най-доброто за нея — прошепвам, но думите ми увисват между нас като тежък облак.

Майка ми въздъхва и сяда срещу мен. — Знам, че искаш да ѝ дадеш всичко, което ти не си имала. Но това не е начинът. Дрехите не правят човека.

В този момент вратата се отваря и съпругът ми, Димитър, влиза с торба от супермаркета. Поглежда ни подозрително, усеща напрежението във въздуха.

— Какво става?

— Нищо — отвръщам бързо. — Просто обсъждаме дрехите на Лили.

Той се намръщва. — Пак ли? Не можем ли просто да се радваме на детето, без да спорим за глупости?

Но това не са глупости за мен. Всяка дреха, всяка панделка, всяко малко чорапче е символ на нещо повече — на обещанието, което дадох на себе си още като дете: че моето дете никога няма да се чувства по-малко от другите.

Израснах в панелен блок в Люлин. Майка ми работеше на две места, а баща ми изчезна още преди да проходя. Помня как гледах другите деца в училище — с нови маратонки и цветни раници — докато аз носех дрехи от втора ръка и обувки с лепенка. Помня срама, който ме заливаше всеки път, когато някой ме попита защо нямам ново яке или защо не мога да отида на екскурзията с класа.

Сега имам възможност да дам на Лили всичко онова, което аз нямах. Но с всяка нова покупка усещам как погледите на близките ми стават все по-осъдителни. Сестра ми Мария ми пише съобщения: „Не мислиш ли, че прекаляваш? Бебетата растат толкова бързо.“ Приятелките ми от квартала ме гледат странно, когато видят Лили с миниатюрна рокля на известна марка.

Една вечер, докато къпя Лили, Димитър сяда до мен и ме гледа сериозно.

— Обичам те — казва тихо. — И знам, че обичаш Лили повече от всичко. Но понякога се чудя дали не се опитваш да компенсираш нещо…

Поглеждам го с насълзени очи.

— Не разбирам…

— Разбираш — настоява той. — Ти не си длъжна да доказваш нищо на никого. Лили няма нужда от маркови дрехи, за да бъде щастлива. Тя има нужда от теб.

Думите му ме удрят като шамар. През нощта не мога да заспя. Въртя се в леглото и слушам тихото дишане на дъщеря си. Спомням си как майка ми плачеше нощем, когато сметките не стигаха. Как аз обещах на себе си никога да не позволя това на моето дете.

На следващия ден отивам в парка с Лили. Сядам на пейката до една млада майка — Елена, която познавам бегло от квартала. Дъщеря ѝ носи обикновено боди и стари панталонки.

— Колко е сладка твоята Лили! — усмихва се Елена. — Виждам, че винаги е облечена като принцеса.

— Благодаря… — отвръщам неловко.

— Аз нямам възможност за такива дрехи — продължава тя тихо. — Понякога се чувствам зле заради това…

Поглеждам я и усещам как сърцето ми се свива от вина. Дали с желанието си да дам най-доброто на Лили не карам други майки да се чувстват по-малко достойни? Дали не уча дъщеря си още от сега, че стойността ѝ зависи от това как изглежда?

Вечерта сядам до майка ми в кухнята.

— Мамо… Може би си права — признавам тихо. — Може би прекалявам.

Тя ме прегръща силно.

— Ти си добра майка. Просто понякога трябва да спреш и да чуеш сърцето си.

Седя до леглото на Лили и я гледам как спи. Замислям се: дали ще мога някога да ѝ дам истинската сигурност и любов, които заслужава? Или ще остана завинаги затворена в собствения си страх да не повторя грешките на миналото?

Кажете ми – къде е границата между това да искаш най-доброто за детето си и това да го натовариш със собствените си несигурности? Какво бихте направили на мое място?