„Мая, роди ли вече? Покажи бебето!“ – История за границите и любопитството в българския блок

– Мая, роди ли вече? Покажи бебето! – гласът на баба Пенка отекна по стълбището още преди да успея да заключа вратата. Притиснах количката по-силно към себе си, а малкият Виктор спеше спокойно, неосъзнаващ бурята, която се задаваше.

Погледнах я – с онзи познат, изпитателен поглед, който сякаш претегля всяка моя стъпка от години. Баба Пенка беше институция в блока ни – знаеше кой кога се прибира, кой с кого се кара, кой какво готви. Но този път не беше просто любопитство. В очите ѝ имаше нещо повече – нетърпение, почти настойчивост.

– Моля те, Пенка, Виктор тъкмо заспа. Не искам да го будя… – опитах се да бъда учтива, но гласът ми трепереше.

– Е, хайде де! Всички вече го видяха във фейсбук, само аз не! Какво толкова криеш? Да не е нещо болно детето? – думите ѝ ме пронизаха като игли.

В този момент сякаш целият свят се стовари върху мен. Месеци наред бях затворена вкъщи – с болки, страхове и безсънни нощи. Мъжът ми, Иво, работеше до късно. Майка ми идваше рядко – „да не пречи“. Приятелките ми се обаждаха все по-рядко. Останах сама с Виктор и с мислите си – дали съм добра майка, дали правя всичко както трябва, дали ще се справя…

А сега трябваше да се обяснявам пред цялата кооперация защо не искам да показвам бебето си.

– Не е болен! Просто… Просто искам малко спокойствие – изрекох тихо.

– Ама какво спокойствие, момиче? Ние тук всички сме едно семейство! Помниш ли как като беше малка ти носех сладолед? Сега не можеш едно бебе да покажеш! – гласът ѝ стана по-остър.

В този момент на стълбището се появи и съседката от третия етаж – леля Мария. Тя кимна към мен и прошепна:

– Не ѝ обръщай внимание, Мая. Всеки си гледа работата… Но ако искаш помощ с количката, кажи!

Почувствах как очите ми се пълнят със сълзи. Не от благодарност, а от безсилие. Защо никой не разбираше колко е трудно? Защо всички очакваха да съм усмихната и гостоприемна, когато едва дишах от умора?

– Мая, хайде де! Само ще го погледна! – настояваше баба Пенка.

– Не! – изкрещях по-силно, отколкото исках. Виктор се размърда в количката и започна да плаче.

– Ето, разплака го! – изсъска Пенка.

В този момент вратата на апартамента ни се отвори и Иво излезе по чорапи на площадката.

– Какво става тук? – попита той сънено.

– Нищо! Просто искам малко въздух с детето си! – казах през зъби.

Иво погледна баба Пенка строго:

– Моля ви, оставете ни на мира. Мая има нужда от спокойствие.

Баба Пенка се намуси и тръгна към асансьора:

– Едно време такива неща нямаше… Всички си помагахме!

Вратата на асансьора хлопна. Останахме сами на стълбището. Виктор все още хлипаше. Иво ме прегърна през раменете.

– Добре ли си?

– Не знам… Чувствам се виновна. Сякаш съм лош човек, защото не искам всички да ми гледат детето.

– Не си лош човек. Просто имаш нужда от време. И право на лично пространство.

Слязохме пред блока. Въздухът беше свеж, но аз усещах тежест в гърдите си. Виждах как прозорците по етажите светят – знаех, че зад всяка завеса има очи, които ме наблюдават. В България всички знаят всичко за всички. Особено когато става дума за новородено в блока.

Седнах на пейката пред входа и оставих количката до себе си. Виктор заспа отново. Гледах го и се чудех: защо толкова трудно се приемат границите у нас? Защо ако поискаш малко лично пространство, веднага ставаш „странен“, „груб“ или „неблагодарен“?

На следващия ден баба Пенка не ми каза „добро утро“. Усетих хлад във въздуха между нас. Съседките започнаха да шушукат зад гърба ми. В магазина продавачката ме попита:

– Как е бебето? Защо не го водиш повече навън?

Понякога ми се струваше, че целият квартал чака само повод да ме осъди. А аз просто исках да бъда майка – такава, каквато мога да бъда в този момент.

Вечерта седнах до Иво на дивана и му казах:

– Знаеш ли кое е най-трудното? Не безсънните нощи или плачът на Виктор. Най-трудното е да обясняваш на хората защо имаш нужда от лично пространство… И защо това не те прави лош човек.

Той ме прегърна силно:

– Не им дължиш обяснения. Ти си най-добрата майка за Виктор.

Гледах към прозореца и си мислех: ще дойде ли денят, в който в България ще уважаваме повече личните граници? Или винаги ще живеем под лупата на чуждото мнение?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да покажете бебето или щяхте да защитите личното си пространство?