„Мъжът ми има богати родители, но не ни помагат” – Българска семейна драма в сянката на жилищната криза

– Не мога повече, Димитре! – гласът ми трепери, докато държа в ръка сметката за тока. – Виждаш ли тази сума? А после пак ще ми кажеш, че преувеличавам, че всичко е наред!

Димитър въздъхва тежко и се обръща към мен, сякаш съм му най-големият враг. – Какво искаш да направя, Мария? Да отида при майка и татко и да им се моля като просяк? Знаеш, че няма да дадат и стотинка.

– А защо? – не издържам и гласът ми се извисява. – Защо не могат да помогнат? Живеят в тристаен апартамент в Лозенец, ходят на почивки в Гърция всяко лято, а ние тук се чудим дали ще стигнат парите до края на месеца! Не е ли нормално да помогнат на сина си?

Димитър се свива на дивана и замълчава. В този момент осъзнавам колко е уморен. И аз съм уморена. От години живеем под наем в тази малка панелка в Люлин – две стаи, мухъл по стените, шумни съседи. Детето ни, Виктория, вече е на шест и няма собствена стая. Всяка вечер я приспивам до нас на дивана и й обещавам, че скоро ще има свое легло, свои играчки, свое място. А после плача тайно в банята.

Майката на Димитър – госпожа Стефка – винаги е била дистанцирана. Когато се оженихме, тя ми каза: „Мария, животът е борба. Ние с баща му сами сме си извоювали всичко.“ Тогава го приех като житейски урок. Сега го усещам като присъда.

– Може би трябва да поговорим с тях отново – казвам тихо. – Да им обясним колко е трудно. Може би не разбират.

– Те разбират – прекъсва ме Димитър. – Просто не искат да се месят. За тях помощта е слабост.

Вечерта Виктория ме пита:
– Мамо, кога ще имам своя стая?

Прегръщам я силно и усещам как гърлото ми се стяга.
– Скоро, слънце мое. Скоро.

На следващия ден събирам смелост и звъня на свекърва си. Гласът й е студен:
– Мария, какво има?

– Госпожо Стефка… Знам, че не обичате да говорите за пари, но… Много ни е трудно. Може би бихте могли да ни помогнете с малък заем за първоначална вноска за жилище…

Настъпва дълга пауза.
– Мария, ние с баща му сме работили цял живот за това, което имаме. Не сме длъжни да даваме на никого. Ако започнете да разчитате на чужда помощ, никога няма да се научите да се справяте сами.

Сълзите ми напират, но стискам зъби.
– Разбирам… Благодаря ви все пак.

Затварям телефона и усещам как нещо у мен се чупи. Не знам дали е гордостта ми или надеждата.

Димитър ме гледа безмълвно.
– Казах ти…

– Не мога да повярвам… – прошепвам. – Това ли са баба и дядо на Виктория? Това ли е семейството?

В следващите дни вкъщи става още по-напрегнато. Димитър работи допълнително като шофьор на такси нощем, аз взимам шивашка работа вкъщи. Парите пак не стигат. Виктория започва да боледува често – лекарят казва, че е от влагата и стреса.

Една неделя отиваме на гости при родителите му. Апартаментът им блести от чистота и уют. На масата има домашна баница и скъп чай от чужбина. Стефка ни посреща с ледена усмивка.
– Как сте? Виктория, я виж какви играчки ти купихме!

Виктория се радва на новата кукла, но аз не мога да се зарадвам. Виждам как Димитър се свива все повече в себе си.

На тръгване Стефка ме спира:
– Мария, не се сърдиш, нали? Просто вярвам, че младите трябва сами да си стъпят на краката.

Поглеждам я право в очите:
– А ако не успеем? Ако детето ви расте в мизерия? Това ли искате?

Тя само свива рамене:
– Всеки има своя съдба.

Вкъщи Димитър избухва:
– Защо трябва винаги да просим? Защо не можем просто да приемем положението?

– Защото не е справедливо! – крещя аз. – Защото детето ни заслужава повече! Защото сме семейство!

Дълго мълчим. После той тихо казва:
– Може би трябва да спрем да разчитаме на тях… Може би трябва сами да си намерим пътя.

В следващите месеци започваме да търсим варианти – кандидатстваме за жилищен кредит, търсим по-евтини квартири, питаме приятели за помощ. Не е лесно. Понякога се караме до сълзи, друг път се прегръщаме и мечтаем за по-добро бъдеще.

Една вечер Виктория ме пита:
– Мамо, ти обичаш ли баба Стефка?

Замислям се дълго преди да отговоря:
– Обичам я по свой начин… Но понякога хората не знаят как да обичат обратно.

Сега седя до прозореца и гледам светлините на града. Чудя се: Наистина ли парите са по-важни от семейството? Или просто някои хора никога няма да разберат какво значи да дадеш без да очакваш нищо в замяна?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да поискате помощ или бихте се борили сами?