Мъжът ми иска да избягаме на село, а аз не мога да оставя родителите си в града

— Не мога повече, Мария! Тук всичко ме задушава! — гласът на Димитър отекна в малката кухня на родителите ми. Беше неделя сутрин, а аз се опитвах да направя кафе, докато майка ми тихо миеше чиниите. Баща ми, както винаги, седеше на балкона и четеше вестника си.

Погледнах Димитър — очите му горяха от нетърпение. Бяхме дошли на гости за уикенда, но той не спираше да говори за това как иска да се махнем от София и да заживеем на село. Беше обсебен от идеята за чист въздух, спокойствие и градина с домати. Аз обаче усещах как гърлото ми се стяга всеки път, когато той повдигаше темата.

— Митко, моля те, не започвай пак — прошепнах аз, опитвайки се да не привличам вниманието на майка ми.

— Защо не? — настоя той. — Тук е шумно, въздухът е мръсен, хората са нервни. На село ще сме щастливи! Ще си гледаме зеленчуци, ще имаме кокошки…

Майка ми спря да мие чиниите и ме погледна през рамо. В очите ѝ видях тревога.

— Марийче, всичко наред ли е? — попита тя тихо.

— Да, мамо — излъгах. — Просто… Димитър пак мечтае.

Баща ми влезе от балкона и хвърли поглед към нас.

— Какво става тук? — попита строго.

— Димитър иска да се местим на село — казах аз, без да мога да скрия раздразнението си.

— Ами… ако това ще ви направи щастливи… — промърмори той, но в гласа му прозвуча болка.

След този уикенд разговорите ни с Димитър станаха все по-напрегнати. Всяка вечер той разгръщаше сайтове за имоти в провинцията, показваше ми снимки на стари къщи с лозници и черешови дървета. Аз обаче не можех да си представя как ще оставя родителите си сами в София. Те бяха възрастни — майка ми имаше проблеми със сърцето, а баща ми трудно се движеше. Бях единственото им дете.

— Митко, не мога просто да ги изоставя! — извиках една вечер, когато той пак настояваше да ходим да гледаме къщи в Копривщица.

— Не ги изоставяш! Ще ги каним при нас! Ще им е по-добре на чист въздух!

— Те няма да искат! Целият им живот е тук! Приятелите им са тук! Лекарите им са тук!

Той млъкна за момент и после каза тихо:

— А аз? Аз не съм ли важен за теб?

Тези думи ме разкъсаха. Обичах го. Но обичах и родителите си. Всяка вечер лежах будна и се чудех какво да правя. Сутрин отивах при тях — носех лекарства на майка ми, помагах на баща ми с пазаруването. Виждах колко са крехки и уязвими. А после се прибирах при Димитър и усещах неговата самота и разочарование.

Една вечер той се прибра по-рано от работа. Намери ме в кухнята, седнала пред лаптопа със сълзи в очите.

— Мария… — прошепна той и коленичи до мен. — Не искам да те губя. Но не мога повече тук…

Погледнах го — беше като дете, което мечтае за нещо красиво и чисто. Но аз знаех, че животът не е приказка.

— Митко… ако заминем… а ако нещо стане с тях? Как ще живея със себе си?

Той въздъхна тежко.

— А ако останем тук… а аз се задуша? Как ще живея аз?

Седяхме дълго в тишина. После той стана и излезе на балкона. Чух го как говори по телефона с майка си:

— Мамо… мисля да купим къща на село… Не знам какво ще прави Мария…

Сълзите ми потекоха още по-силно. Чувствах се сама между двама души, които обичах най-много на света.

На следващия ден майка ми ме посрещна с притеснен поглед.

— Марийче… ти добре ли си?

Не издържах и ѝ разказах всичко. Тя ме прегърна силно.

— Знам, че ти е трудно. Но ти трябва да живееш своя живот. Ние ще се оправим някак…

Но знаех, че това не е вярно.

Седмици наред живяхме в напрежение. Димитър ставаше все по-отчаян, аз все по-уморена. Родителите ми усещаха всичко, но не казваха нищо повече.

Един ден Димитър донесе ключове от стара къща в едно село близо до Пловдив.

— Купих я — каза тихо. — Ще ходя през уикендите. Ако някой ден решиш… ще те чакам там.

Погледнах го невярващо.

— Значи избираш селото пред мен?

Той поклати глава:

— Избирам себе си. И теб. Но ти трябва да избереш сама.

Останах сама в апартамента ни. Гледах през прозореца към сивия град и се чудех: Кога любовта се превръща в избор между две болки? Има ли правилен път или винаги някой остава сам?