Мъжът ми отказва да се изнесе: Живот между две майки и разбитите ми илюзии
– Пак ли ще вечеряме тримата? – изтървах се, докато нареждах чиниите на масата. Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, но вече не можех да го спра.
Майка му, леля Мария, седеше на дивана и гледаше новините с такъв вид, сякаш е господарката на къщата. А аз – аз бях просто снаха, която трябва да се съобразява. Мъжът ми, Петър, се направи, че не ме чува. Знаех, че ще стане така. Винаги става така.
– Мамо, ще сложиш ли още малко салата? – обърна се той към нея, сякаш аз не съществувам.
Стиснах зъби и се опитах да не избухна. От три години живеем в този апартамент – уж нашият дом, но всъщност наследството на леля Мария. Когато се оженихме, Петър настоя да останем тук „докато съберем пари за собствено жилище“. Но парите така и не се събраха, а майка му така и не си тръгна.
Първите месеци си мислех, че ще свикна. Казвах си: „Това е България, тук е нормално.“ Но с времето започнах да усещам как губя себе си. Всяка сутрин тя ми прави забележки – как съм измила чиниите, как съм подредила дрехите на Петър, дори как съм нарязала краставицата за салатата.
– Мариела, не така! Краставицата трябва да е на по-дебели резени – каза тя веднъж и изсумтя.
Петър мълчеше. Винаги мълчи. Само веднъж опита да ме защити:
– Мамо, остави я, тя си знае работата.
Но леля Мария го изгледа така, че той веднага млъкна и повече не повтори.
Вечерите ни са като сцена от стар български филм – трима души на масата, но никой не говори истински. Аз броя минутите до края на вечерята, Петър гледа телефона си, а майка му разказва за някоя съседка или за това как „едно време жените са били по-подредени“.
Понякога си представям какво би било, ако просто си тръгна. Но после ме обзема вина – как ще го оставя? Обичам го. Или поне така си мислех. Сега вече не знам дали това е любов или навик.
Една вечер не издържах:
– Петре, докога ще живеем така? Не мислиш ли, че е време да си намерим нещо свое?
Той въздъхна тежко:
– Мариела, знаеш колко е трудно сега. Заплатите ни едва стигат. А и майка ми е сама…
– Но аз не съм сама ли? – попитах тихо.
Той ме погледна за миг, после отново сведе очи към телефона.
Започнах да се чувствам невидима. Приятелките ми ме питат защо търпя. Майка ми казва: „Така е било винаги при нас жените.“ Но аз не искам да живея като майка ми или като леля Мария. Искам свой живот. Искам мъжът ми да бъде до мен, а не до полата на майка си.
С времето започнах да избягвам дома. Оставам по-дълго на работа, разхождам се из града безцелно. Веднъж дори седях на една пейка в Борисовата градина и плаках като дете. Чудех се кога станах толкова слаба.
Една вечер Петър закъсня от работа. Бяхме само аз и леля Мария. Тя ме изгледа строго:
– Знаеш ли, Мариела, ти никога няма да бъдеш като мен. Петър има нужда от силна жена до себе си.
Погледнах я и усетих как в мен кипи гняв:
– А може би има нужда от жена, която го обича такъв, какъвто е. Не от майка.
Тя млъкна за първи път от месеци.
Когато Петър се прибра, му казах всичко – че се чувствам чужда в собствения си дом, че искам да сме семейство само двамата. Той ме прегърна неловко:
– Ще помисля…
Но нищо не се промени.
Минаха още месеци. Леля Мария започна да боледува по-често. Петър беше още по-привързан към нея. Аз вече почти не говорех у дома. Започнах да мечтая за развод като за спасение.
Една сутрин събрах смелост и му казах:
– Ако не избереш мен този път, ще си тръгна.
Той ме погледна уплашено:
– Не мога да оставя майка си сама…
– А мен можеш ли?
Той замълча.
Сега пиша тези редове от квартирата на приятелка. Не знам дали постъпих правилно. Болката е огромна – за изгубената любов, за разбитите мечти, за това, че в България все още жената често трябва да избира между себе си и семейството на мъжа си.
Понякога се питам: Дали някога ще бъда достатъчно силна да поискам своето щастие? Или ще остана завинаги чужда в нечий чужд дом?