Мъжът ми отказва да се изнесе – живот между две жени и разбитите ми илюзии

– Пак ли ще вечеряме тримата? – попитах с пресъхнало гърло, докато гледах как майката на Петър сипва супа в чиниите. Петър не ме погледна. Само кимна и седна на обичайното си място до нея.

В този момент осъзнах, че съм чужда в собствения си дом. Или по-точно – в дома на свекърва ми, където живеехме вече трета година след сватбата. Когато се омъжих за Петър, вярвах, че ще започнем нов живот – двамата, заедно, в наш апартамент. Но той така и не събра смелост да напусне майка си. Винаги имаше оправдания: „Мама е сама, няма кой да ѝ помага“, „Тук ни е по-лесно финансово“, „Ще спестим за собствено жилище“. А аз? Аз чаках. Чаках и се надявах.

– Мариела, сипи си още малко салата – каза свекърва ми с онзи тон, който уж беше мил, но винаги ме караше да се чувствам като натрапница.

– Благодаря, не съм гладна – отвърнах тихо.

Петър се престори, че не чува напрежението между нас. Беше майстор в това да избягва конфликтите. Но аз вече не можех да търпя. Всяка вечер се чувствах по-малка, по-невидима. Всяка сутрин се събуждах с усещането, че съм изгубила себе си някъде между компромисите и чуждите желания.

Преди няколко месеца му предложих да наемем малък апартамент – дори гарсониера. „Не можем да оставим мама сама“, каза той. „Тя е възрастна.“

– А аз? Аз не съм ли важна? – попитах го една вечер, когато останахме сами в стаята ни.

– Разбира се, че си важна… Просто… Не мога да я оставя. Ти не разбираш.

– Не разбирам? – гласът ми трепереше от обида. – Не разбирам какво е да живея в чужд дом, да се чувствам като гостенка в собствения си брак? Не разбирам какво е всяко мое решение да бъде обсъждано и критикувано от майка ти?

Той замълча. Както винаги.

С времето започнах да усещам как любовта ни се топи като сняг през март. Останаха само навиците и празните обещания. Свекърва ми все по-често се намесваше във всичко – от това какво ще готвя до това кога ще чистя и как ще подреждам дрехите на Петър. Понякога имах чувството, че съм просто прислужница в този дом.

Една неделя сутрин я чух да говори с Петър в кухнята:
– Мариела пак ли ще ходи при майка си днес? Много често излиза напоследък…
– Мамо, тя има нужда от почивка.
– Почивка? От какво? Тук всичко ѝ е наготово!

Сълзите ми потекоха безшумно. Не можех повече. Започнах да прекарвам все повече време навън – при майка ми, при приятелки, на работа. Само и само да не се прибирам в този задушаващ апартамент.

Една вечер събрах смелост и му казах:
– Петре, ако не намериш сили да излезем оттук, ще си тръгна аз.
Той ме погледна уплашено:
– Мариела, моля те… Не мога да избера между вас двете.
– Не ти казвам да избираш! Казвам ти да бъдем семейство! Да имаме наш дом! Да бъдем двама!
– Не мога…

Тогава разбрах – той никога няма да се промени. Никога няма да бъде мъжът, на когото мечтаех да разчитам. Болеше ме ужасно, но трябваше да взема решение за себе си.

Започнах да търся квартира сама. Майка ми ме подкрепи:
– Дъще, заслужаваш повече. Не си родена да бъдеш сянка на нечия майка.

Петър не направи нищо, за да ме спре. Дори когато събирах багажа си, стоеше мълчаливо до вратата. Свекърва ми само въздъхна облекчено.

Сега живея сама в малък апартамент под наем в Люлин. Понякога вечерям сама и слушам тишината. Понякога плача за изгубените мечти. Но поне вече знам коя съм и какво искам.

Питам се: Колко жени още ще търпят подобен живот? Колко от нас ще жертват себе си заради чужди страхове и нерешителност? Споделете – бихте ли останали или бихте си тръгнали?