Мечтаех за наш дом, но мъжът ми избра майка си: Историята на една предателска сделка

— Не мога да повярвам, че го направи! — гласът ми трепереше, докато гледах Петър право в очите. В ръцете си стисках нотариалния акт, който случайно бях намерила в джоба на якето му. — Как можа да купиш две гарсониери, без дори да ме попиташ? Едната за нас, другата за майка ти? Това ли беше нашата мечта?

Петър се извърна към прозореца, избягвайки погледа ми. — Моля те, не започвай пак. Знаеш колко е болна майка ми. Не мога да я оставя сама в онзи стар панелен блок в Люлин. Гарсониерата е до нашата. Ще ни е по-лесно.

— По-лесно за кого? — изкрещях аз, усещайки как сълзите напират. — За теб и майка ти! А аз? Аз съм просто някаква добавка към вашия живот ли?

В този момент всичко се срина. Пет години спестявахме всяка стотинка. Отказвах си нови дрехи, почивки, дори кафе с приятелки. Всяка вечер си представях как ще подреждам нашия двустаен апартамент – с просторна кухня, където ще готвя любимите му кюфтета, с детска стая, която някой ден ще напълним със смях. Но вместо това получих гарсониера – тясна, с малък балкон и кухненски бокс, а през стената – свекърва ми.

— Не разбираш ли? — Петър се опита да ме прегърне, но аз се дръпнах. — Това е най-доброто решение за всички ни.

— За всички ни? — повторих през зъби. — Ти дори не ме попита! Не ти ли мина през ума, че може би имам мнение? Че може би искам да живея като нормален човек, а не като съквартирант със свекърва си?

Той замълча. В този момент осъзнах колко самотна съм в този брак. Винаги съм била „разбиращата“ – когато майка му се разболя и се премести при нас за месец; когато той работеше до късно и аз поемах всичко вкъщи; когато трябваше да отменим медения месец заради нея.

Майка му, леля Мария, винаги беше между нас. Дори когато не беше физически до нас, присъствието ѝ се усещаше – в телефонните обаждания по три пъти на ден, в коментарите за готвенето ми, в критиките към начина, по който подреждам масата.

Петър никога не ѝ противоречеше. „Тя е сама“, казваше ми. „Ти си по-силна.“

Но тази вечер не бях силна. Бях предадена.

— Мамо, какво става? — дочу се гласът на дъщеря ни Ива от детската стая. Беше само на четири и вече усещаше напрежението у дома.

— Нищо, слънце — отвърнах с усилие и избърсах сълзите си. — Лягай си, ще дойда след малко.

Петър ме погледна виновно. — Моля те… Не исках да те нараня.

— Но го направи — прошепнах аз. — И не знам дали мога да ти простя.

Седнах на дивана и се загледах в празното пространство пред себе си. Спомних си първите ни години заедно – как мечтаехме да имаме свой дом, как рисувахме планове по салфетки в кафенетата на Шишман. Тогава вярвах, че сме отбор.

Сега се чувствах като гостенка в собствения си живот.

На следващия ден леля Мария дойде да „разгледа“ новата си гарсониера. Влезе с торба домашни баници и веднага започна да разпределя кое къде ще стои.

— Ето тук ще сложим пералнята, а ти можеш да държиш зимнината при мен — каза тя с усмивка.

— Благодаря, но предпочитам сама да си подредя нещата — отвърнах хладно.

Петър се опита да разведри обстановката:

— Хайде, мамо, нека Деси реши сама. Все пак това е нашият дом.

— Вашият? — леля Мария се засмя леко презрително. — Всички сме семейство! Трябва да си помагаме.

В този момент разбрах: никога няма да имам свой дом. Винаги ще съм „гостенка“ между двама души, които са едно цяло – майка и син.

Вечерта седнах до прозореца и гледах светлините на София. Чудех се кога точно изгубих себе си – дали когато приех да живеем под наем в очакване на по-добро бъдеще; дали когато преглъщах всяко разочарование; или когато позволих мечтите ми да бъдат заменени от чужди нужди.

На следващата сутрин взех решение. Оставих Ива при майка ми и отидох на работа по-рано от обикновено. През целия ден не спрях да мисля: заслужавам ли повече? Имам ли право да искам свой дом? Или съм егоистка?

Когато се прибрах вечерта, Петър ме чакаше на прага.

— Моля те, Деси… Говорих с майка ми. Ще се опита да не се меси толкова…

— Не е само до това — прекъснах го аз. — Проблемът е, че ти избра вместо мен. Избра майка си пред нашето семейство.

Той замълча дълго.

— Не знам какво да направя…

— И аз не знам — отвърнах тихо. — Но знам едно: повече няма да жертвам мечтите си за чуждото удобство.

Сега седя тук и пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Колко от вас са били поставени пред избора между себе си и семейството на партньора? Колко пъти сте преглъщали мечтите си заради чужди нужди?

Може би не съм права… Но кога една жена има право да поиска свой дом и свое място в живота на мъжа си?