Между четири стени: Когато семейството е риск

– Мариела, нека да поговорим сериозно – гласът на свекърва ми, Гинка, проряза тишината на вечерята като нож. Бяхме седнали около масата в малката кухня на нашия панелен апартамент в Люлин. Миризмата на мусака още се носеше във въздуха, а аз усещах как стомахът ми се свива от напрежение.

Погледнах към съпруга си, Ивайло, който избягваше очите ми и нервно въртеше вилицата си. Дъщеря ни, малката Деси, рисуваше нещо на лист хартия и не подозираше за бурята, която се задаваше.

– Мисля, че е време да направим размяна на апартаментите – продължи Гинка. – Твоят е по-нов, по-слънчев… А аз вече не мога да се катеря по стълбите до петия етаж. Но има едно условие – трябва да го прехвърлиш на мое име.

Усетих как кръвта ми застива. Прехвърляне? На нейно име? Погледнах към Ивайло с немо молба за подкрепа, но той само въздъхна тежко.

– Мамо, това не е толкова просто… – опита се да каже той, но Гинка го прекъсна:

– Не е толкова сложно! Аз съм ти майка, Ивайло! Мариела, ти си ми като дъщеря. Нали сме семейство? Семейството трябва да си помага!

В този момент усетих как всичко в мен се разбунтува. Семейство… Ами ако един ден нещата се объркат? Ако остана без дом? Ако Гинка реши да ме изгони? Или ако Ивайло… Не, не исках да мисля за това.

– Гинке, разбирам те, но това е голяма стъпка – казах тихо. – Все пак това е апартаментът, който купих с наследството от баща ми…

– И какво от това? – прекъсна ме тя остро. – Аз съм възрастна жена! Не искам да умирам по стълбите! Ако не ми вярваш, значи не ме уважаваш!

В този момент Деси вдигна глава и ме погледна с големите си кафяви очи:

– Мамо, защо баба е тъжна?

Сърцето ми се сви още повече. Как да обясня на дете, че понякога семейството може да бъде най-големият ти враг?

След вечерята Ивайло ме хвана за ръката в коридора.

– Мариела, моля те… Знам, че е трудно. Но ако не се съгласиш, майка ми ще ни съсипе живота. Ще започне скандали, ще настройва всички роднини срещу нас…

– А ти на чия страна си? – попитах го с глас, който трепереше.

Той замълча дълго.

– На твоята… Но и на нейната. Не мога да избера.

Тази нощ не мигнах. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за баща ми, който цял живот работи като шофьор на автобус и остави този апартамент за мен; за майка ми, която винаги казваше: „Не давай нищо даром, Мариела! Хората се променят.“

На следващия ден Гинка дойде с нотариални документи. Беше говорила с адвокатка – нейна приятелка от блока.

– Само трябва да подпишеш тук – каза тя и бутна документите към мен.

Погледнах ги. Всичко беше подготвено. Ако подпиша, губя всичко. Ако откажа – ще бъда лошата снаха.

– Мамо – обади се Ивайло тихо. – Може би трябва да помислим още малко…

Гинка го изгледа така, че той млъкна веднага.

– Или ще подпишеш, или ще си намеря другаде място! Но няма да ви оставя на мира!

В този момент усетих как гневът ми избухва.

– Не! Няма да подпиша! Това е моят дом! Ако ти си майка, ще разбереш защо не мога да го направя!

Гинка избухна в сълзи и започна да крещи:

– Неблагодарница! Аз ви гледах детето! Аз ви помагах! А ти така ли ми се отплащаш?

Деси се разплака и се скри зад мен. Ивайло стоеше като парализиран.

След този ден всичко се промени. Гинка започна да идва всеки ден и да прави сцени пред входа. Съседите започнаха да шушукат. Роднините звъняха по телефона и ме обвиняваха в алчност.

Ивайло ставаше все по-мълчалив. Вечерите ни минаваха в тишина. Деси започна да рисува тъжни картинки – мама с големи сълзи по лицето.

Една вечер седнахме с Ивайло на балкона.

– Обичам те – каза той тихо. – Но не знам какво да правя. Майка ми или ти…

Погледнах го дълго.

– Ами ако един ден решиш, че тя е по-важна? Какво ще стане с мен и Деси?

Той не отговори.

Сега стоя сама в хола и гледам празните стени. Чудя се кога семейството се превърна в бойно поле. Кога любовта стана сделка? И дали някога ще мога пак да вярвам?

А вие… бихте ли рискували дома си заради семейството? Или има граници, които никой не трябва да прекрачва?