Между чука и наковалнята: Историята на една снаха и нейната свекърва

— Не можеш ли поне веднъж да направиш нещо като хората, Мария? — гласът на свекърва ми, госпожа Димитрова, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с ръце, потънали в сапунена вода, а сърцето ми биеше лудо. Беше петък вечер, а мъжът ми, Ивайло, още не се беше прибрал от работа. Само аз и тя. Само ние двете.

— Опитвам се, госпожо Димитрова… — прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Тя ме изгледа с онзи поглед, който караше дори котката да се крие под леглото.

— Не ми се оправдавай! — продължи тя. — Когато аз бях на твоята възраст, вече имах две деца и цялата къща блестеше. А ти? Едно дете и пак не можеш да се справиш!

В този момент чашата преля. Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да ѝ дам това удоволствие — да ме види слаба. Но вътре в мен всичко се късаше. Как стигнах дотук? Как се превърнах в тази жена, която се страхува да остане сама с майката на мъжа си?

Преди три години се омъжих за Ивайло — най-добрият човек, когото съм срещала. Бяхме щастливи, мечтаехме за дом и семейство. Но когато се роди малкият ни син, Никола, нещата се промениха. Ивайло настоя да се преместим при майка му — „за да ни помага“. Аз приех с надеждата, че ще се разбираме. Но още първата седмица разбрах колко съм грешала.

Госпожа Димитрова беше от онези жени, които държат всичко под контрол. Всяка сутрин проверяваше дали съм изчистила добре пода, дали съм сготвила „както трябва“, дали Никола е облечен достатъчно топло. Всяка моя грешка беше повод за критика.

— Мария, пак си забравила да сложиш захар в чая на Ивайло! — чувах я почти всеки ден.

— Мария, така ли те е учила майка ти да готвиш?

— Мария, ако не можеш да се справиш с едно дете, какво ще правиш като станат две?

С времето започнах да избягвам срещите с нея. Когато Ивайло беше вкъщи, всичко беше по-лесно — тя се държеше по-добре, а аз имах неговата подкрепа. Но когато оставахме сами… страхът ме парализираше.

Най-лошото стана преди месец. Бях болна и не успях да изчистя навреме. Госпожа Димитрова влезе в стаята и започна да крещи:

— Това ли е благодарността ти? Аз ти давам покрив над главата, а ти не можеш дори да поддържаш ред! Мързелива си!

Не издържах. Разплаках се и избягах в банята. Чух я как говори по телефона със съседката:

— Не знам какво ще правя с тая снаха! Никаква полза от нея!

Оттогава избягвам всякакъв контакт с нея. Когато Ивайло ме пита какво става, само свивам рамене:

— Нищо, уморена съм.

Но той усеща напрежението. Вечерите ни са изпълнени с мълчание. Никола усеща всичко и започна да плаче по-често.

Една вечер, докато седях сама в стаята си, чух как госпожа Димитрова говори с Ивайло:

— Трябваше да си намериш жена от нашето село! Те знаят как се гледа семейство!

— Мамо, Мария прави всичко по силите си! — отвърна той.

— По силите си? Това ли е най-доброто ѝ?

Сълзите ми потекоха отново. Чувствах се ненужна, провалена. Започнах да се страхувам дори от мисълта да остана сама с нея. Всяка сутрин ставах с мисълта: „Днес пак ще ме унижи.“

Един ден Ивайло предложи да отидем на гости при майка ми в Пловдив за уикенда. Госпожа Димитрова веднага скочи:

— А кой ще гледа къщата? Кой ще готви?

— Мамо, и ти имаш нужда от почивка — опита се да я убеди Ивайло.

Тя го изгледа така, сякаш ѝ е предал най-голямото предателство.

— Ако тръгнете, повече не се връщайте!

Стоях до вратата и слушах този разговор със свито сърце. Не исках да избирам между мъжа си и мира в дома ни. Но вече не издържах.

В Пловдив майка ми ме прегърна силно:

— Марио, какво става с теб? Изглеждаш като призрак!

Разказах ѝ всичко през сълзи. Тя ме изслуша внимателно и каза:

— Дете мое, никой няма право да те кара да се чувстваш така. Трябва да говориш с Ивайло открито.

Върнахме се в София след два дни. Госпожа Димитрова не ни посрещна на вратата. Вечерта седнахме тримата на масата — аз, Ивайло и тя. Мълчанието беше тежко като олово.

— Мамо — започна Ивайло — трябва да поговорим.

Тя го изгледа строго:

— За какво?

— За Мария… За това как се чувства тук.

Тя млъкна за миг, после избухна:

— Ако не ѝ харесва — вратата е там!

Погледнах Ивайло през сълзи:

— Не мога повече така…

Той хвана ръката ми:

— Мамо, ако трябва ще си тръгнем.

Госпожа Димитрова пребледня:

— Какво? Ще изоставиш майка си заради нея?

— Не те изоставям — каза той тихо — но Мария е моята съпруга и майка на детето ми.

Тази вечер за първи път видях свекърва си без маската на строгата жена. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Аз просто… не искам да остана сама — прошепна тя.

Мълчахме дълго. После тя стана и излезе от стаята.

От този ден нещата започнаха бавно да се променят. Не станахме приятелки, но поне вече можех да остана сама с нея без страх. Понякога дори говорим за Никола или за времето.

Но вътре в мен още живее страхът: дали някога ще бъда достатъчно добра за тази жена? Или винаги ще бъда чужда в собствения си дом?

Кажете ми — има ли начин снаха и свекърва наистина да станат семейство? Или това е просто българска мечта?