Между дълга и свободата: Историята на едно бягство от дома

– Как можа да ми го причиниш, Мария? – гласът на майка ми трепереше по телефона, а аз стоях в тясната кухня на квартирата си в София, стиснала слушалката така, че кокалчетата ми побеляха. – Остави ме сама с Даниел! Той пак има температура, а ти… ти просто избяга!

Беше късен октомври, прозорецът беше отворен и студеният въздух се смесваше с миризмата на евтино кафе. Бях на 19 и за първи път в живота си сама. Но думите ѝ ме пронизаха по-силно от всяка есенна буря.

– Мамо, не можех повече – прошепнах. – Не издържах. Всеки ден вкъщи беше като капан. Ти само крещеше, Даниел плачеше… Аз нямах живот.

– Ти нямаш живот? – изсмя се тя горчиво. – А аз? Аз нямам право дори да се разплача! Ти поне можеш да излезеш навън, да учиш, да работиш… Аз съм вързана тук! И сега и теб те няма.

Затворих телефона и се свлякох на пода. Сълзите ми се смесиха с праха по плочките. Спомних си последната вечер у дома в Пловдив – как майка ми стоеше до леглото на Даниел, а аз тайно опаковах дрехите си в раницата. Брат ми беше с температура 39 градуса, а майка ми не беше спала от три нощи. Аз просто не издържах повече.

Даниел е с церебрална парализа от раждането. Майка ми се отказа от всичко заради него – работа, приятели, дори баща ми, който ни напусна преди шест години. Аз бях „голямата дъщеря“, която трябваше да помага, да носи пазарските чанти, да сменя памперси, да готви и да учи за матури между две кризи на брат ми. Но никога не бях просто Мария – винаги бях „другата майка“.

В София всичко беше различно. Квартирата беше мизерна, съквартирантката ми – студентка по право от Видин, която пушеше в стаята и слушаше чалга до късно. Работех в супермаркет на две смени и учех задочно българска филология. Вечерите бяха самотни, а парите – винаги недостатъчни. Но поне можех да дишам.

Всяка неделя майка ми звънеше. Понякога плачеше, друг път ме обвиняваше или просто мълчеше. Даниел често беше болен. Веднъж се наложи да го закарат в болница – тогава майка ми ме нарече „егоистка“ и „предателка“. Аз не можех да се върна. Не исках да се върна.

– Мария, ти си единствената ми опора – каза тя една вечер през декември. – Ако не се върнеш, ще се побъркам.

– Мамо, аз съм на 19! Имам право на свой живот! – извиках аз през сълзи.

– А Даниел? Той няма ли право? А аз?

В този момент разбрах, че никога няма да бъда свободна от вината. Че каквото и да направя, винаги ще съм виновна пред някого – пред майка ми, пред брат ми или пред себе си.

Коледата прекарах сама в София. Купих си евтина баница и гледах през прозореца как снегът покрива мръсните улици. Майка ми не се обади. На Нова година получих съобщение: „Даниел пак е зле. Не знам как ще издържа.“

Съквартирантката ми Весела ме намери разплакана в кухнята.

– Защо не се прибереш? – попита тя.

– Не мога – отвърнах. – Ако се върна, ще остана завинаги там. Ще изгубя себе си.

– А ако останеш тук?

– Ще изгубя тях.

В университета не можех да се съсредоточа. Преподавателката по литература ме попита защо съм толкова разсеяна.

– Семейни проблеми – казах тихо.

Тя кимна разбиращо:

– Понякога трябва да избереш себе си, Мария. Но това не значи да спреш да обичаш другите.

Минаха месеци. Майка ми започна да звъни по-рядко. Даниел имаше добри и лоши дни. Аз започнах да пиша стихове за болката и вината си. Понякога си мислех да зарежа всичко и да се върна у дома, но после си спомнях какво е да бъда „другата майка“.

Една вечер майка ми звънна неочаквано:

– Мария… Извинявай, че те обвинявах толкова много. Просто… много ми е тежко сама.

– Знам, мамо… И на мен ми е тежко.

– Може би трябваше да ти дам повече свобода… Но се страхувах.

– И аз се страхувам всеки ден.

Замълчахме дълго. После тя каза:

– Обичам те.

– И аз те обичам, мамо.

Сложих телефона и заплаках от облекчение и болка едновременно. Знам, че няма лесен изход от тази ситуация. Знам, че винаги ще нося този товар със себе си.

Но понякога се питам: Има ли прошка за децата, които избират себе си пред семейството? Може ли някой ден майка ми да ме разбере напълно? А аз самата?