Между дълговете и любовта: Историята на един брат и една сестра
„Не мога повече! Не мога да живея така!“, изкрещях аз, хвърляйки ключовете на масата в кухнята. Майка ми, Мария, дори не трепна. Седеше до прозореца, с чаша чай в ръка, и гледаше през мен, сякаш бях невидим. Баща ми, Георги, се опита да каже нещо, но думите му увиснаха във въздуха.
„Винко, моля те, не започвай пак“, прошепна майка ми с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете. „Сестра ти има нужда от помощ. Ти си силен, ще се справиш.“
Стиснах зъби. Бях на 32 години, работех като счетоводител в една малка фирма в София, имах собствен апартамент в Люлин – или поне така си мислех. Но когато преди година фирмата ми намали заплатата наполовина, а сестра ми Невена загуби работата си и затъна в бързи кредити, майка ми реши вместо мен: „Ще дадем апартамента ти под наем, Винко. Ти ще се върнеш при нас, а с парите ще помогнем на Невена.“
Тогава не протестирах. Мислех си – семейство сме, ще се оправим. Но месеците минаваха, а аз все още спях на старото си легло в детската стая, докато непознати живееха в моя дом. Всяка сутрин пътувах по час и половина до работа, а вечер слушах как Невена пак е взела пари назаем от някой съмнителен тип от квартала.
Една вечер я чух да говори по телефона:
– Да, Пешо, ще ти върна парите до края на месеца… Не, няма да избягам… Да бе, знам какво ще стане…
Влязох при нея. „Докога ще продължава това?“, попитах я тихо.
Тя ме изгледа с червени очи. „Не разбираш! Всичко е толкова скъпо! А майка само ми повтаря да не се притеснявам…“
„А аз?“, изкрещях. „Аз не съм ли част от това семейство?“
Тя се разплака. Майка ми дотича и ме изгледа така, сякаш съм чудовище.
– Винко! Как можеш да говориш така на сестра си? Тя страда! Ти си мъжът тук – трябва да помагаш!
Баща ми стоеше в ъгъла и мълчеше. Винаги беше така – той беше сянката в нашия дом.
Седмици наред се опитвах да говоря с майка ми. „Мамо, не е честно! Това е моят дом! Защо аз трябва да плащам за грешките на Невена?“
Тя само въздишаше: „Ти си по-силен. Тя е по-крехка.“
Започнах да се затварям в себе си. На работа колегите ме питаха защо съм умислен. Не можех да им кажа истината – че съм бездомник в собствения си живот.
Една вечер се прибрах по-рано и заварих Невена и майка ми да броят пари на масата.
– Това са последните от наема – каза майка ми. – Ще платим тока и ще върнем малко на Пешо.
– А аз? – попитах тихо. – Кога ще мога пак да живея в собствения си апартамент?
Майка ми ме изгледа строго:
– Когато сестра ти се оправи. Семейството е най-важното!
Излязох навън и седнах на пейката пред блока. В главата ми кънтяха думите ѝ. Спомних си как като деца с Невена играехме на двора и тя винаги плачеше, когато падне или някой я обиди. Аз я защитавах. Но сега… кой щеше да защити мен?
Седмица по-късно получих писмо от банката – закъснявах с изплащането на кредита за апартамента. Парите от наема не стигаха за всичко. Опитах се да говоря с майка ми:
– Мамо, ако не започнем да мислим за мен също, ще загубим апартамента!
Тя само махна с ръка:
– Ще измислим нещо. Бог е голям.
Започнах да търся втори работа – разнасях пици вечер след работа. Връщах се уморен и ядосан. Един ден баща ми дойде при мен:
– Знам, че ти е тежко, Винко… Но майка ти… тя винаги е била такава. Не може да остави сестра ти.
– А мен може ли? – попитах го през сълзи.
Той само въздъхна и излезе.
Минаха месеци. Невена най-накрая си намери работа като продавачка в мола. Започна да връща малко по малко дълговете си. Но отношенията ни вече не бяха същите. Аз все още живеех при родителите си, все още плащах кредита за апартамента си, който беше чужд дом за мен.
Една вечер седнахме всички заедно на масата за вечеря. Беше тихо. Майка ми ме погледна и каза:
– Благодаря ти, Винко… Знам, че ти беше най-трудно.
Не казах нищо. Само кимнах.
Сега понякога се питам: Кога семейството ни стана място, където един трябва да жертва всичко за другия? И ако любовта значи жертва – кой ще пожертва нещо за мен?