Между два дома: Изборът на дъщеря ми Гергана

– Не искам да ходя при татко! – гласът на Гергана пронизва тишината в кухнята, докато държи раницата си с две ръце, сякаш ако я пусне, ще изгуби нещо много повече от учебниците вътре.

Стоя срещу нея, с чаша чай, която вече е изстинала. В този момент усещам как всичко, което съм градяла през последните пет години, се разклаща. Когато се омъжих за Стефан, знаех, че ще трябва да спечеля доверието на неговата дъщеря от първия му брак. Но не подозирах колко трудно ще бъде да бъдеш майка на дете, което не си родила, особено когато в къщата се появиха още две малки ръчички и още един глас, който иска внимание.

– Гери, знаеш, че татко те обича – опитвам се да звуча спокойно, но вътрешно се разкъсвам. – А и аз… аз също те обичам. Просто…

– Не! – прекъсва ме тя. – Ти имаш вече свои деца! На мен никой не ми обръща внимание! Само баба ме разбира!

Болката в гласа ѝ е като нож. Спомням си първите ни дни заедно – как я водех на люлките в парка до блока в Младост, как ѝ плетях плитки преди училище. После дойдоха близнаците – Калоян и Мария. Всичко се промени. Вечерите станаха шумни, сутрините – хаотични. Гери започна да се затваря в стаята си, да говори по-малко, да гледа през прозореца към панелните блокове отсреща.

Стефан често работи до късно. Когато се прибира, е уморен и раздразнителен. Опитвам се да му обясня, че Гергана има нужда от него, но той само махва с ръка:

– Голямо момиче е вече. Ще разбере.

Но тя не разбира. Или не иска да разбере. Започна да настоява все по-често да ходи при майка си в Пловдив. Всяка раздяла е като малка смърт за мен – страхувам се, че един ден няма да се върне.

Една вечер я намирам да плаче тихо в леглото си.

– Гери… какво има?

– Мамо… – за първи път от месеци ме нарича така. – Защо не мога да имам всичко? Защо трябва да избирам между теб и мама?

Не знам какво да ѝ кажа. Прегръщам я силно и усещам колко е крехка. Толкова много искам да ѝ дам сигурност, но не знам как.

Дните минават в напрежение. Веднъж я чувам да говори по телефона с майка си:

– Не знам къде ми е мястото… Тук всички са заети с бебетата…

Сърцето ми се свива. Започвам да се съмнявам във всичко – дали съм добра майка, дали не съм я пренебрегнала заради близнаците, дали не съм позволила на Стефан да бъде твърде дистанциран.

Една неделя решавам да говоря открито с нея.

– Гери, знам, че ти е трудно. И на мен ми е трудно. Но ти си част от това семейство. Обичам те като свое дете.

Тя ме гледа със сълзи в очите:

– А ако избера да живея при мама?

Поглеждам я дълго. В този момент разбирам, че любовта понякога означава да пуснеш някого.

– Ако това ще те направи щастлива… ще го приема. Но винаги ще имаш дом тук.

Тя мълчи дълго. После само прошепва:

– Благодаря ти…

След тази вечер всичко се променя. Гери започва да прекарва повече време при майка си. Когато идва при нас, е по-спокойна, но вече не е същото дете. Аз също не съм същата майка – научих се да давам свобода, но болката от раздялата остава.

Стефан не разбира избора ѝ:

– Как можа да я оставиш? Трябваше да настояваш!

Но аз знам – любовта не може да бъде насилена. Понякога най-голямата жертва е да позволиш на някого сам да избере пътя си.

Сега често стоя сама в кухнята вечер и се питам: Дали направих правилното? Дали й дадох достатъчно любов или я разочаровах като майка? Може ли една майка някога да бъде сигурна в избора си?