Между два дома: Как оцелях, когато мъжът ми избра майка си пред мен

— Не мога повече така, Стефане! — гласът ми трепереше, докато държах чинията с недоядената вечеря. Децата вече спяха, а в хола телевизорът бучеше с някакво безсмислено шоу. Стефан не ме погледна. Превключваше каналите, сякаш думите ми не съществуваха.

— Майка ти пак ли ти е звъняла? — попита той сухо.

— Не е само това! — избухнах. — Всяка вечер тя ти звъни, всяка неделя ходим при нея, а когато имам нужда от теб — ти си при тях! А аз? А нашите деца?

Той въздъхна тежко, сякаш съм му досадила. — Ти знаеш колко е болна майка ми. Не мога да я оставя сама. И сестра ми има нужда от помощ с малкия.

— А аз? — прошепнах. — Аз нямам ли нужда от теб?

В този момент усетих как нещо се скъса в мен. Вече месеци наред се чувствах невидима. Свекърва ми, леля Мария, беше като сянка в нашия дом — винаги присъстваща, винаги с мнение за всичко: как да възпитавам децата, какво да готвя, дори как да се обличам. Сестрата на Стефан, Ива, често идваше с малкия си син и оставяше всичко на мен — „Ти си вкъщи, нали?“ — казваше тя с усмивка.

Понякога се чудех дали изобщо имам глас в този дом. Майка ми живееше в другия край на града и рядко можех да я видя. Баща ми почина преди години. Останах сама сред чужди хора в собствения си дом.

Една вечер, след поредната кавга със Стефан заради майка му, се затворих в банята и се разплаках. Сълзите ми се стичаха безшумно по лицето, а вътре в мен бушуваше буря от гняв и отчаяние. „Господи, дай ми сили!“, прошепнах през зъби. Не знаех към кого да се обърна. Приятелките ми отдавна се бяха отдалечили — „Ти си семейна жена вече, нямаш време за нас“, казваха те.

На следващия ден свекърва ми дойде неочаквано. Влезе без да почука и започна да подрежда кухнята по свой вкус.

— Мариела, пак ли си оставила чиниите така? — поклати глава тя. — Не знам как Стефан те търпи.

Стиснах зъби и преброих до десет. — Ще ги измия след малко, тъкмо сложих децата да спят.

— Едно време жените не са били такива мързеливи — продължи тя. — Аз на твоята възраст вече имах две деца и всичко блестеше.

Погледнах я право в очите. — Вие сте имали помощ от вашата майка. Аз съм сама тук.

Тя се засмя подигравателно. — Ако не можеш да се справиш, защо изобщо се омъжи за сина ми?

Тогава разбрах: никога няма да бъда достатъчно добра за нея. Никога няма да бъда „истинската“ жена за Стефан според нейните стандарти.

Вечерта, когато Стефан се прибра, му казах всичко. За болката, за самотата, за това как се чувствам изоставена.

— Преувеличаваш — каза той студено. — Майка ми просто иска най-доброто за нас.

— А ти? Какво искаш ти? — попитах го през сълзи.

Той замълча. За първи път видях колебание в очите му.

Дните минаваха в напрежение. Децата усещаха тежката атмосфера у дома. Малката Ани започна да се буди нощем с плач, а Виктор стана затворен и мълчалив.

Една неделя реших да не отида с тях при свекърва ми. Останах вкъщи с децата и за първи път от месеци почувствах лекота. Извадих старата Библия на баща ми и започнах да чета на глас псалмите. Думите ме утешиха: „Господ е моята сила и моята песен.“

Седмица по-късно Стефан се прибра по-рано от работа. Видях го уморен и объркан.

— Мариела… — започна той тихо. — Говорих с майка ми. Казах ѝ, че трябва да ни даде пространство.

Погледнах го невярващо.

— Трудно ѝ беше да го приеме… но мисля, че разбра.

Сълзите потекоха по лицето ми — този път от облекчение.

— Благодаря ти… — прошепнах.

Започнахме бавно да градим мостове помежду си. Не беше лесно. Свекърва ми често се опитваше да се намеси, сестрата на Стефан все още очакваше помощта ми, но вече имахме граници.

Понякога вечер сядам сама на балкона и гледам светлините на града. Мисля си за всички жени като мен — между два дома, между две семейства, между две любови: към себе си и към другите.

Дали някога ще бъда напълно приета? Или трябва сама да приема себе си първо?

Какво мислите вие? Колко далеч бихте стигнали заради семейството си?