Между два дома: Как свекърва ми се опита да открадне живота ми

– Мария, пак ли не си сложила достатъчно сол в супата? – гласът на Стефка проряза въздуха в малката ни кухня, докато аз стоях с лъжица в ръка и се опитвах да не избухна. Беше вторник вечер, а Петър още не се беше прибрал от работа. Дъщеря ни, Ива, тихо рисуваше на масата, сякаш се опитваше да стане невидима.

– Мислех, че така е по-здравословно – отвърнах тихо, но Стефка вече беше завъртяла очи и извадила бурканчето със сол.

– В нашето семейство никой не е ял безсолна манджа! – изсъска тя и поръси щедро яденето. – Ако искаш Петър да те обича, ще трябва да се научиш как се готви като хората.

Стиснах зъби. Не беше първият път, в който Стефка критикуваше всичко, което правя – от начина, по който сгъвам чаршафите, до това как възпитавам Ива. Откакто се премести при нас след смъртта на свекър ми, домът ни вече не беше мой. Всяка стая носеше нейния аромат на лавандула и оцет. Всяко решение минаваше през нея.

Петър беше между чука и наковалнята. Обичаше майка си, но виждах как понякога поглежда към мен с онзи виновен поглед, сякаш иска да ми каже „Издържай още малко“. Но колко още?

Една вечер, когато Ива вече спеше, а Стефка гледаше турски сериал в хола, събрах смелост да говоря с Петър.

– Не мога повече така – прошепнах. – Чувствам се като гостенка в собствения си дом.

Той въздъхна тежко и прокара ръка през косата си.

– Знам, Мария… Но какво да направя? Татко почина, тя няма къде да отиде…

– А ние? Ние къде сме? – гласът ми трепереше. – Нашият брак? Нашето семейство?

Той замълча. Знаех, че го боли. Но и мен ме болеше. Всяка сутрин се будех с усещането, че съм изгубила себе си някъде между тенджерите и критиките на Стефка.

Седмиците минаваха. Стефка започна да кани свои приятелки у дома без да ме пита. Веднъж дори подреди гардероба ми „по-добре“, както каза тя. Намерих бельото си сгънато до чорапите на Петър. Почувствах се ограбена.

Една събота сутрин, докато миех чиниите, чух как Стефка говори с Ива:

– Когато бях млада майка като мама ти, всичко правех по-добре. Затова татко ти толкова ме обичаше.

Кръвта ми кипна. Отидох при тях и казах твърдо:

– Моля те, Стефке, не сравнявай мен с теб пред Ива. Всеки родител има свой начин.

Тя ме изгледа с ледени очи:

– Ако не ти харесва тук, винаги можеш да си тръгнеш.

За миг наистина помислих да го направя. Но после видях Ива – очите ѝ бяха пълни със сълзи. Не можех да я оставя.

Вечерта седнах с Петър за последен път по този въпрос.

– Или тя ще намери друг дом, или аз ще си тръгна – казах тихо, но твърдо.

Той ме гледа дълго. После стана и отиде при майка си. Чух ги да говорят разгорещено. Стефка плачеше, обвиняваше ме във всичко – че съм я изолирала, че съм разбила семейството им.

На следващия ден Петър ми каза:

– Намерихме ѝ апартамент наблизо. Ще ѝ помагаме с всичко, но трябва да имаме нашето пространство.

Стефка се изнесе след седмица. Беше студена към мен дълго време. Но домът ни отново стана наш. Започнахме да вечеряме заедно без напрежение. Ива отново се усмихваше.

Понякога се чудя дали направих правилното нещо. Дали не бях твърде строга? Или просто защитих семейството си?

Кажете ми – къде е границата между помощта и намесата? Как бихте постъпили вие?