Между два огъня: Как се изгубих между собственото си семейство и нуждите на свекърва ми

– Мария, пак ли ще ходим при майка ми този уикенд? – гласът на Петър прозвуча уморено, докато затваряше входната врата след себе си. Вече беше почти осем вечерта, а аз стоях в кухнята, с ръце потънали в сапунена вода и мисли, които се блъскаха една в друга като вълни в бурно море.

– Не знам, Петре. Тя пак звъня днес. Каза, че не може да се справи сама с пазаруването и че пералнята пак е развалена – отвърнах тихо, без да го поглеждам. Чувах как дъщеря ни Виктория се смее в детската стая, а синът ни Александър се кара с нея заради някаква играчка. Искаше ми се да съм там, да се смея с тях, но вместо това бях заседнала между две задължения – моето семейство и неговата майка.

Петър въздъхна тежко и седна на стола до мен.

– Знам, че ти е трудно. Но тя е сама, Мария. Баща ми почина миналата година, а брат ми е в Германия. Ако не сме ние… кой?

Тези думи ме пронизаха като нож. Всяка седмица беше едно и също – свекърва ми, госпожа Станка, звънеше с нов списък от задачи: „Марийче, трябва да ми смениш чаршафите, да ми напазаруваш, да ми оправиш компютъра…“ Понякога се чудех дали наистина не може сама или просто не иска да бъде сама.

В неделя сутринта отново бяхме пред панелния блок в Люлин. Децата мрънкаха, че искат да останат вкъщи. Петър носеше тежки чанти с покупки, а аз държах букет карамфили – любимите цветя на свекърва ми.

– Мамо, защо винаги ходим при баба? – попита Виктория с онзи нежен укор в гласа, който само децата умеят.

– Защото баба има нужда от нас, мило – казах и се опитах да прозвучи убедително. Но вътре в мен бушуваше буря. Кога някой ще попита от какво имам нужда аз?

Вратата се отвори и госпожа Станка ни посрещна с престорена усмивка.

– Ех, най-накрая дойдохте! Марийче, ела да видиш пералнята. Петре, ти иди до мазето – там пак капе вода.

Петър ме погледна виновно и изчезна по стълбите. Останах сама с нея. Докато разглеждах пералнята (която работеше съвсем нормално), тя започна да разказва за болежките си, за самотата, за това как никой не я разбира.

– Знаеш ли, Марийче, едно време жените бяха по-силни. Не се оплакваха толкова… – каза тя с въздишка.

Почувствах как гневът ме залива. Аз ли се оплаквах? Аз ли не бях силна? Преглътнах думите си и продължих да търкам пералнята.

Следобедът мина в безкрайни дребни задачи: чистене на прозорци, подреждане на шкафове, слушане на едни и същи истории за „доброто старо време“. Децата скучаеха пред телевизора. Петър ремонтираше нещо в мазето. Аз броях минутите до тръгване.

На връщане вкъщи мълчахме. В колата цареше тягостна тишина.

– Мария… благодаря ти – прошепна Петър.

– За какво? За това, че всяка неделя губя себе си? Че децата ни вече мразят уикендите? Че не помня кога последно сме били само четиримата? – думите излязоха от мен като лавина. Петър замълча. Видях как очите му се насълзиха.

Седмиците минаваха еднакво. Работех цяла седмица като счетоводителка в малка фирма в центъра на София. Вечер готвех, помагах на децата с домашните, а уикендите принадлежаха на свекърва ми. Майка ми живееше в Пловдив и рядко можеше да дойде. Приятелките ми спряха да ме канят на кафета – знаеха, че все нямам време.

Една вечер Александър дойде при мен със сълзи в очите:

– Мамо, ти обичаш ли повече баба Станка от нас?

Сърцето ми се сви. Прегърнах го силно.

– Не, мило мое. Просто понякога възрастните имат нужда от помощ…

Но той вече беше заспал в прегръдките ми.

Започнах да усещам как тревожността ме задушава. Сънувах кошмари – как тичам между два горящи дома и не мога да спася никого. Сутрин се будех с усещането за вина – към децата си, към Петър, към себе си.

Една събота отказах да отида при свекърва ми. Казах на Петър:

– Днес ще остана с децата. Ти иди сам.

Той ме погледна изненадано и малко обидено.

– Не можеш ли поне веднъж да помислиш за мен?

– А ти можеш ли поне веднъж да помислиш за мен? – отвърнах тихо.

Той тръшна вратата и излезе. Аз останах сама с децата. Направихме палачинки, гледахме филм и за първи път от месеци се смяхме истински.

Вечерта Петър се върна мълчалив. Не говорихме много дни. Но аз вече бях взела решение – трябваше да поставя граници.

Следващия уикенд седнахме всички заедно на масата.

– Петре, обичам те. Обичам и майка ти. Но не мога повече така. Имам нужда от време за нас, за децата… и за себе си. Моля те, разбери ме.

Той ме гледаше дълго. После кимна бавно.

– Ще опитам…

Оттогава започнахме да редуваме посещенията при свекърва ми – един уикенд аз оставам с децата, другия ходим всички заедно. Не беше лесно – тя беше обидена известно време, Петър също се чувстваше виновен. Но малко по малко започнах да усещам себе си отново.

Понякога още ме гризе вина – дали съм лоша снаха? Дали съм егоист? Но когато виждам усмивките на децата си и усещам спокойствието у дома, знам че съм направила правилния избор.

Кажете ми – къде е границата между дълга към близките и грижата за себе си? Има ли изобщо правилен отговор или всички ние просто се лутаме между два огъня?