Между два огъня: Когато помощта на мама се превръща в изпитание за брака

– Не мога да повярвам, че пак сме тук, Дани! – изкрещях, докато събирах играчките на малкия от пода. – Поредният хазяин, поредната заплаха да ни изхвърлят. Докога ще живеем така?

Даниел въздъхна тежко и се облегна на кухненската маса. – Знам, Мира. Но какво да направя? Заплатите ни стигат едва-едва за наема и сметките. Ако не беше майка ти с онези буркани и зимнина, не знам как щяхме да изкараме зимата.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше мама.

– Мира, слушай ме внимателно – гласът ѝ беше твърд, но топъл. – С баща ти решихме да ви дадем спестяванията си за първоначална вноска. Намерих една гарсониера в „Люлин“, не е голяма, но е ваша! Стига сте се мъчили по чужди квартири!

Сълзи напълниха очите ми. Толкова години мечтаех за свой дом, за място, където детето ми да расте спокойно, без страх от утре. Прегърнах Даниел и му разказах всичко. Той замълча дълго, после каза:

– Мира… Трябва да поговорим.

Вечерта седнахме един срещу друг на масата. Малкият вече спеше, а в стаята се носеше тежка тишина.

– Мира, татко е зле – започна Даниел с пресипнал глас. – Лекарствата са скъпи, а пенсията му не стига. Ако не му помогнем сега… не знам колко време му остава.

Погледнах го невярващо.

– Искаш да дадем парите от майка ми на баща ти? Ами ние? Ами детето ни? Докога ще се местим като скитници?

– Това е въпрос на живот и смърт! – повиши тон той. – Дом винаги можем да купим, но баща ми няма да чака.

Седмици наред спорехме. Майка ми настояваше да вземем апартамента – „Детето има нужда от сигурност!“, повтаряше тя. Свекърва ми звънеше всеки ден със сълзи: „Даниелчо, татко ти умира!“. Аз се разкъсвах между двата огъня.

Една вечер чух как синът ни плаче насън: „Мамо, пак ли ще се местим?“. Сърцето ми се сви. Спомних си как като малка сменях училища и приятели заради вечния наем. Обещах си, че моето дете няма да мине по този път.

На следващия ден отидох при мама.

– Не мога повече така – казах ѝ през сълзи. – Даниел иска да дадем парите на баща му. Ако не го направя, ще го изгубя. Ако го направя, ще изгубя себе си.

Мама ме прегърна силно.

– Мира, ти си майка вече. Трябва да мислиш първо за детето си. Но и Даниел е прав по своему. Не е лесно да гледаш как родителят ти страда.

Върнах се у дома със свито сърце. Даниел ме чакаше на терасата.

– Реших ли? – попита тихо.

– Не знам дали има правилно решение – отвърнах. – Но ако дадем парите на баща ти, ще продължим да живеем под наем още години. Ако ги вземем за нас, ще се чувстваш виновен цял живот.

Той ме прегърна и заплака за първи път пред мен.

– Не искам да те губя, Мира. Но не мога да оставя баща си да умира без шанс.

В следващите дни напрежението между нас стана нетърпимо. Спряхме да говорим за бъдещето си. Всеки вечеряхме мълчаливо, а синът ни усещаше всичко и ставаше все по-неспокоен.

Една сутрин получих обаждане от болницата – свекър ми беше приет по спешност. Отидохме веднага. Видях го слаб, сивкав, с очи пълни със страх и болка.

– Мира… – прошепна той едва чуто. – Погрижете се за детето си. Аз съм живял достатъчно.

Тези думи ме разтърсиха до дъното на душата ми.

Вечерта казах на Даниел:

– Баща ти иска ние да имаме дом. Да не повтаряме неговите грешки. Моля те, нека приемем помощта от мама и купим апартамента.

Даниел дълго мълча, после кимна през сълзи.

Купихме малката гарсониера в „Люлин“. Не беше мечтаният дом, но беше нашият пристан. Свекър ми почина няколко месеца по-късно, а Даниел дълго не можеше да си прости.

Днес седя на балкона с чаша кафе и гледам как синът ми рисува слънца по стената на стаята си. Понякога се питам: Постъпих ли правилно? Можеше ли да има друг изход? Как бихте постъпили вие?