Между два свята: Дъщеря, майка и доведен баща в забравеното село
– Не ме оставяй тук, Мария! – Гласът на доведения ми баща, Иван, се разнесе из студената стая, докато държеше ръката ми така силно, че пръстите ми побеляха. Очите му бяха влажни, а по бузите му се стичаха сълзи, които не бях виждала дори когато майка ми почина преди пет години. Стоях до леглото му в мрачното му селско жилище, а в мен бушуваше буря от вина и безсилие.
– Тате, не мога повече така… – прошепнах едва чуто. – Не мога да те гледам как се мъчиш тук сам. Къщата се разпада, няма кой да ти донесе хляб, а аз съм сама с детето…
Той ме прекъсна с рязко движение на ръката си.
– Аз съм живял тук цял живот! Тук са ми спомените, тук е всичко мое! Как ще ме затвориш между четири стени при чужди хора? – Гласът му трепереше от отчаяние.
В този момент дъщеря ми Лили, на осем години, надникна плахо през вратата. В очите ѝ се четеше страх – страх от това, че може би ще изгуби още един дядо. Прегърнах я и я притиснах до себе си. Вече не знаех какво да правя. Бях сама – мъжът ми ни напусна преди три години и оттогава всичко беше на моите рамене.
Всяка седмица пътувах с влака от Пловдив до малкото село край Карлово, където Иван живееше сам в къщата, която някога беше пълна със смях и живот. Сега стените ѝ се лющеха, покривът течеше, а зимата беше безмилостна. Съседите бяха или починали, или заминали за града. В селото останаха само няколко старици и един-двама мъже, които едва се държаха на краката си.
– Мария, ти си ми всичко – каза Иван по-кротко. – Знам, че ти е трудно. Но ако ме оставиш в дом… ще умра от мъка.
Седнах до него и хванах ръката му. Спомних си как ме научи да карам колело по прашните селски улици, как ми правеше чай с мащерка, когато бях болна като дете. Той не беше мой роден баща, но след смъртта на майка ми остана единственият човек от семейството ми.
– Тате, не искам да те нараня – казах през сълзи. – Но не мога да бъда навсякъде едновременно. Лили има нужда от мен. Работя по цял ден, а после уроци, готвене… А ти тук си сам и всеки ден се страхувам да не паднеш или да не ти стане лошо.
Той замълча дълго. После прошепна:
– Може би е време да си тръгна…
– Не говори така! – извиках аз. – Ще намерим начин!
Но какъв начин? Социалните служби идваха веднъж месечно и носеха пакети с храна. Домът за възрастни в Карлово беше скъп и имаше лоша слава – чувах истории за грубо отношение и самота. А аз… аз бях разкъсана между две вселени: тази на детето ми и тази на стария човек, който ме беше отгледал като своя дъщеря.
Вечерта Лили ме попита:
– Мамо, защо дядо не може да дойде при нас?
– Апартаментът ни е малък, Лили – обясних ѝ тихо. – И той не иска да напуска селото.
– Аз ще спя на дивана! – настоя тя.
Усмихнах се през сълзи. Детското ѝ сърце търсеше решения там, където възрастните виждат само пречки.
На следващия ден Иван отказа да стане от леглото. Гледаше през прозореца към двора, където някога садеше домати и копаеше лехите с майка ми. Сега бурените бяха превзели всичко.
– Не искам да живея повече така – каза той тихо.
Седнах до него и го прегърнах силно.
– Тате… ще намерим начин. Ще говоря пак със социалните. Може би ще намерим жена от селото да идва по-често…
Той поклати глава.
– Всички тук са стари като мен. А младите избягаха в чужбина или в София.
В този момент осъзнах колко самотни са старците по селата ни. Колко много семейства са разкъсани между грижата за децата си и за възрастните родители. Колко често изборът е невъзможен.
Седмица по-късно Иван падна в двора и си счупи ръката. Лежеше на студа часове наред, докато една съседка не го намери случайно. Когато пристигнах в болницата в Карлово, той вече беше примирен.
– Може би си права – каза ми тихо. – Може би трябва да опитаме с дома…
Погледнах го през сълзи. Не знаех дали правя най-доброто за него или просто избирам по-малкото зло.
Сега всяка вечер се питам: Кога станахме толкова безсилни пред старостта? Има ли изобщо правилен избор между детето си и човека, който ти е дал дом?
А вие… как бихте постъпили? Ще оставите ли родителите си сами на село или ще жертвате бъдещето на децата си?