Между два свята: Как да оцелееш сред майчините упреци
– Пак ли ще излизаш? – гласът на майка ми пронизва въздуха като остър нож, докато аз се опитвам да си обуя обувките в коридора. Вече е тъмно, а аз съм закъсняла за среща с приятелка. – Не можеш ли веднъж да останеш вкъщи? Все едно нямаш дом!
Замръзвам на място. Всяка дума тежи като камък в гърдите ми. Откакто майка ми се пенсионира, домът ни се е превърнал в бойно поле. Тя е навсякъде – в кухнята, в хола, дори в мислите ми. Сякаш цялото ѝ съществуване се е свило до това да следи всяко мое движение и да го коментира.
– Мамо, имам нужда да изляза. Не мога да стоя затворена тук цял ден – опитвам се да запазя спокойствие, но гласът ми трепери.
– А аз? Аз цял ден съм сама! Ти поне веднъж помисли за мен! – очите ѝ блестят от обида и разочарование.
Вратата се затваря зад мен с трясък. Вървя по улицата и усещам как гневът и вината се борят вътре в мен. Защо всичко трябва да е толкова трудно? Защо не мога просто да бъда дъщеря, а не спасителка, психолог и единствена компания?
Когато се прибирам по-късно вечерта, апартаментът е тих. Майка ми е в хола, гледа телевизия със загасени лампи. Сядам до нея, но тя не ме поглежда.
– Добре ли си? – питам тихо.
– Какво ти пука? – отвръща тя, без да откъсва поглед от екрана.
Това е нашият танц – стъпка напред, две назад. Всяка вечер едно и също. Понякога си мисля, че ако можех просто да избягам, щях да го направя. Но не мога. Тя е майка ми.
Преди пенсионирането ѝ беше различно. Работеше като учителка по литература в местното училище и рядко беше вкъщи преди шест. Имаше приятели, колеги, ученици, които я търсеха за съвет или помощ. Сега всичко това изчезна. Остана само аз.
– Не разбирам защо трябва да се караме всеки ден – казвам една сутрин, докато закусваме.
– Защото ти не разбираш какво е да си сама! – избухва тя. – Цял живот съм работила за теб! Сега ти не можеш малко внимание да ми обърнеш!
– Мамо, имам работа, имам приятели… Имам нужда от време за себе си!
– Себе си! Себе си! Само за себе си мислиш! – гласът ѝ се извисява над масата.
В този момент чашата с чай се разлива по покривката. Майка ми започва да плаче. Стоя срещу нея безпомощна. Не знам какво да направя. Ако я прегърна, ще ме отблъсне. Ако мълча, ще каже, че не ми пука.
Вечерта звъня на брат ми – Иван. Той живее в Пловдив със семейството си и рядко идва у дома.
– Не издържам вече – казвам му през сълзи. – Мамо ме задушава! Не мога да дишам!
– Знам, Мария… Но какво да направим? Тя няма никой друг освен теб.
– А аз? Аз къде съм в цялата тази история?
– Ще говоря с нея… Но знаеш колко е трудна.
Седмица по-късно Иван идва на гости. Майка ми сияе от щастие. Готви любимите му ястия, смее се на шегите му, разказва истории от младостта си. Аз стоя настрани и наблюдавам как за няколко часа всичко изглежда нормално. Когато той си тръгва, тишината отново пада върху нас като оловен похлупак.
– Защо с него си различна? – питам я една вечер.
– Той е мъж… Той има семейство… Ти си тук при мен.
В този момент усещам как нещо се чупи вътре в мен. Не мога повече да бъда всичко за всички. Започвам да търся помощ – чета статии за личните граници, записвам се на терапия онлайн.
Една вечер събирам смелост:
– Мамо, трябва да поговорим сериозно. Обичам те, но не мога повече така. Имам нужда от пространство, от време за себе си. Не мога да бъда твоята единствена опора.
Тя ме гледа дълго мълчаливо. После казва:
– Ами ако ти тръгнеш? Какво ще правя аз?
– Ще намериш начин… Може би ще започнеш ново хоби, ще излизаш с приятелки…
– Аз нямам приятелки вече…
– Ще намериш! Но трябва и ти да поискаш.
Първите дни са трудни. Майка ми е тиха и обидена. Аз се чувствам виновна и свободна едновременно. Постепенно започва да излиза на разходки с една съседка – леля Катя от третия етаж. Вечерите ни стават по-спокойни. Понякога пак се караме, но вече знам кога да спра и кога да настоявам за своето.
Сега седя на балкона с чаша чай и гледам светлините на града. Мисля си: Колко жени като мен живеят между два свята – между дълга към родителите и правото на собствен живот? Кога най-после ще спрем да се чувстваме виновни за това, че сме просто хора?