Между два свята: Когато миналото не иска да си тръгне

„Пак ли ѝ пишеш?“ – гласът на Петър проряза тишината в кухнята като нож. Пръстите ми замръзнаха над телефона, а сърцето ми се сви. Не беше нужно да питам на кого се отнася въпросът – знаех, че става дума за Мария, бившата ми свекърва.

„Тя има нужда от мен, Петре. Самотна е…“ – опитах се да обясня, но думите увиснаха във въздуха. Той ме гледаше с онзи поглед, който ме караше да се чувствам виновна, дори когато не бях.

„Това не е твоя работа вече! Ти си омъжена за мен, не за миналото си!“ – гласът му трепереше от гняв и обида.

В този момент сякаш целият ми живот се разцепи на две. От едната страна – Петър, мъжът, когото обичах и с когото градях ново начало. От другата – Мария, жената, която беше повече от свекърва; тя беше майка, приятелка, опора през най-тъмните ми дни след развода с първия ми съпруг, Ивайло.

Пет години бях част от онова семейство. След като Ивайло ме напусна заради друга жена, Мария остана до мен. Помагаше ми с децата, носеше ми супа, когато бях болна, държеше ръката ми, когато плачех нощем. Дори след развода тя не ме изостави. „Ти винаги ще бъдеш моя дъщеря“, казваше ми често.

Но сега… Сега новият ми съпруг не можеше да приеме тази връзка. „Не е нормално!“, повтаряше той. „Какво ще кажат хората? Какво ще кажат моите родители?“

Понякога се чудех дали наистина го е грижа за мнението на околните или просто се страхува, че миналото ми ще засенчи нашето настояще. В малкия ни град слуховете се разпространяват по-бързо от пролетен вятър. Веднъж чух съседката ни Даниела да шушука на пазара: „Видя ли я пак с онази старата? Не може да забрави първия си мъж…“

Но никой не знаеше истината. Никой не знаеше колко самотна се чувства Мария след смъртта на съпруга си и след като синът ѝ замина за чужбина с новата си жена. Никой не знаеше колко много значи тя за мен и за децата ми.

„Мамо, кога пак ще идем при баба Мария?“ – пита ме често малката ми дъщеря Елица. Тя не разбира защо вече не ходим толкова често там. Как да ѝ обясня, че новият ѝ татко не иска да виждаме жената, която я е люляла като бебе?

Една вечер, след поредния скандал с Петър, седнах на терасата и запалих цигара – нещо, което правя само когато съм отчаяна. В главата ми се въртяха думите му: „Избери – или тя, или аз.“

Как да избера? Как да предам човек, който никога не ме е предал? Но как да рискувам брака си заради миналото?

На следващия ден Мария ми звънна разтревожена: „Мила, добре ли си? Не си ми писала от два дни…“ Гласът ѝ беше пълен с тревога и самота.

„Добре съм, Марийче… Просто… имам много работа.“ Лъжа. Но как да ѝ кажа истината?

Вечерта Петър ме чакаше в хола. „Реши ли какво ще правиш?“ – попита тихо.

„Не мога да я изоставя… Тя е част от живота на децата ни. И от моя живот.“

Той въздъхна тежко и се обърна към прозореца. „Значи аз никога няма да бъда достатъчен…“

Сълзите напълниха очите ми. Не исках да го наранявам. Обичах го. Но обичах и Мария – по различен начин.

Дните минаваха в напрежение и мълчание. Децата усещаха всичко. Елица стана по-затворена, а синът ми Виктор започна да се държи грубо с Петър.

Една неделя реших да направя нещо различно. Поканих Мария у дома на обяд – без да кажа на Петър предварително. Когато тя влезе в хола с домашната си баница и усмивка през сълзи, Петър пребледня.

„Какво правиш тук?“ – попита той рязко.

Мария се спря насред стаята и ме погледна уплашено.

„Петре… моля те…“ – прошепнах аз.

Той излезе без дума.

След този ден всичко се промени. Петър започна да се прибира все по-късно. Между нас зейна пропаст от недоизказани думи и болка.

Една вечер седнах до него и казах: „Не мога да избера между вас двамата. Всеки от вас е част от мен по свой начин.“

Той ме погледна дълго и каза: „Може би ти трябва време да решиш какво искаш.“

Сега стоя сама в тъмната спалня и слушам как децата спят в съседната стая. Мисля за Мария – дали пак плаче сама пред телевизора? Мисля за Петър – дали някога ще ми прости?

Понякога се чудя: Възможно ли е човек да бъде верен на себе си, без да изгуби хората, които обича? Или винаги трябва да избираме между миналото и настоящето?

Какво бихте направили вие на мое място?