Между два свята: Свекървата ми живее с нас, макар и да не е тук

– Пак ли ще ядете пица за вечеря? – гласът на свекърва ми, госпожа Живка, ехтеше от телефона, който Петър държеше на високоговорител. Бях се прибрала от работа, скапана и гладна, а вместо тишина и уют ме посрещнаха поредните ѝ забележки.

Петър се усмихна извинително към мен и промълви:
– Мамо, Ивана работи до късно, няма време да готви всеки ден…

– Ама как така няма време? – не отстъпваше тя. – Аз с три деца и пак всяка вечер имаше топла манджа! Не знам какво става с младите жени днес…

Стиснах зъби и се опитах да не избухна. Вече две години живеехме в този апартамент в Люлин – уж нашият дом, а сякаш всеки ден някой друг определяше правилата. Госпожа Живка не живееше с нас физически, но присъствието ѝ беше навсякъде – в кухнята, в спалнята ни, дори в мислите ми. Всеки ден звънеше по няколко пъти: сутрин да пита дали Петър е закусил, на обяд да напомни за лекарствата му, вечер да провери какво сме яли и дали съм изчистила.

Понякога си мислех, че ако изведнъж се появи на прага ни с куфар в ръка, нямаше да усетя разлика. Толкова дълбоко беше проникнала в ежедневието ни.

– Иване, добре ли си? – Петър ме погледна загрижено, след като затвори телефона.
– Да – излъгах. – Просто съм уморена.

Истината беше, че се чувствах невидима. Всяко мое решение се обсъждаше и критикуваше. Ако купя нова покривка – „Защо не попита Живка коя е по-качествена?“ Ако забравя да купя кисело мляко – „Майка ми винаги държеше по три кофички в хладилника!“ Дори когато избрахме име за дъщеря ни, тя настояваше да е по традиция – на нейната майка.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Петър пак говори с нея:
– Мамо, Ивана е много изморена напоследък…
– Ами като не може да се справя с домакинството, защо не си вземете помощница? Или да дойда аз за малко да ви помогна?

Сърцето ми се сви. Не исках помощ – исках пространство. Исках да бъда чута. Но сякаш никой не разбираше това.

Седнах до прозореца и се загледах в светлините на София. Спомних си първите месеци с Петър – как се смеехме до късно, как мечтаехме за собствено семейство. А сега? Сега всяко решение беше компромис между моите желания и нейните очаквания.

Една неделя сутрин Живка дойде „само за малко“. Донесе буркани с лютеница и компоти, подреди ги в шкафа и започна да мести чашите „по-удобно“. После седна на дивана и започна да разпитва:
– А кога ще си смените колата? Тази вече е стара… Ивана, ти защо не караш? Не е хубаво жената да не може да шофира.

Петър се усмихваше неловко. Аз мълчах. Чувствах се като гостенка в собствения си дом.

Вечерта избухнах:
– Докога ще живеем по нейните правила? Не мога повече така!
Петър ме погледна изненадано:
– Но тя просто иска най-доброто за нас…
– За нас или за теб? Защото аз вече не знам коя съм в тази къща!

Последваха дни на мълчание. Петър беше раздвоен между мен и майка си. Аз се чувствах виновна – сякаш съм лошата снаха, която руши семейството.

Една вечер седнахме на масата и му казах:
– Трябва да поставим граници. Обичам те, но не мога повече да живея в сянката на майка ти.
Той въздъхна тежко:
– Знам… Просто не искам да я нараня.
– А мен?

Тогава разбрах: ако аз не защитя себе си, никой няма да го направи вместо мен.

Започнах малко по малко да отстоявам позицията си. Когато Живка звънеше по десет пъти на ден, просто не вдигах. Когато идваше без предупреждение, казвах ѝ учтиво, че имаме планове. Петър беше объркан, но постепенно започна да разбира колко е важно да имаме свой свят.

Не беше лесно. Имаше сълзи, скандали, обиди. Но малко по малко домът ни стана по-тих. Започнахме пак да се смеем вечер. Дъщеря ни растеше без постоянния контрол на баба си.

Понякога още усещам погледа на Живка през телефона – укорителен, изпитателен. Но вече знам: имам право на свои граници.

Питам се: Колко от вас са били в моята ситуация? Колко още жени ще търпят невидимото присъствие на свекървата в дома си? Или е време всички ние да кажем: „Достатъчно!“