Между два свята: Трябва ли да остана в контакт със свекърите си, след като научих истината?
– Как можа да ми го причиниш, Иван? – думите ми излетяха като куршум, докато стоях в средата на хола, стиснала телефона в ръка. Гласът ми трепереше, а сърцето ми блъскаше в гърдите така силно, че се чудех дали съседите няма да го чуят.
Иван стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, погледът му вперен в пода. Мълчеше. В този момент тишината между нас беше по-силна от всяка кавга, която някога сме имали. Зад гърба му, на стената, висяха снимки от нашата сватба – усмихнати лица, щастливи очи, обещания за вечност. А сега? Всичко се разпадаше.
Преди седмица случайно попаднах на стар имейл, докато търсех рецепта за баница в компютъра на Иван. Писмото беше от майка му – свекърва ми Мария. В него тя го убеждаваше да не се жени за мен. Пишеше: „Тази Людмила не е за теб. Тя няма нашите ценности, ще ти съсипе живота. Не се поддавай на чувствата си.“
Четях и не вярвах на очите си. Десет години живеех с мисълта, че съм приета, че сме едно семейство. А през цялото време те са ме гледали с недоверие, с презрение дори. Спомних си всички онези вечери, когато Мария ме гледаше с леден поглед по време на семейните събирания, как свекър ми Петър винаги намираше повод да ме уязви с някоя шега. Мислех, че си въобразявам. Че просто не са топли хора.
– Защо не ми каза? – прошепнах аз.
Иван най-накрая вдигна глава. Очите му бяха пълни с вина.
– Мислех, че ще се променят… Че ще те приемат с времето. Не исках да те нараня.
– А мен ме боли вече десет години! – извиках аз и усетих как сълзите ми се стичат по бузите.
Седнах на дивана и зарових лице в ръцете си. В главата ми се въртяха спомени – първата Коледа заедно, когато Мария ми подари кухненска престилка с думите: „За да се научиш да готвиш като хората.“ Или рождения ден на дъщеря ни Елица, когато Петър каза пред всички: „Добре че детето прилича на баща си.“ Всичко придоби нов смисъл.
На следващия ден Мария ми звънна. Гласът ѝ беше студен:
– Людмила, ще дойдете ли тази неделя на обяд? Ще правя мусака.
– Не знам… – отвърнах колебливо.
– Не започвай пак с твоите настроения – прекъсна ме тя. – Семейството трябва да е заедно.
Затворих телефона и дълго гледах в една точка. Семейство… Какво означава тази дума? Дали е просто кръвна връзка или нещо повече?
Вечерта Иван опита да говори с мен:
– Люси, знам, че ти е трудно. Но те са ми родители…
– А аз? Аз каква съм ти? – попитах тихо.
Той замълча. В този момент разбрах колко самотна съм се чувствала през всичките тези години. Винаги съм се опитвала да бъда добра снаха – готвех любимите им ястия, помагах им в градината, търпях забележките им. А те никога не ме приеха истински.
Майка ми винаги казваше: „Люси, не можеш да угодиш на всички.“ Но аз вярвах, че любовта и търпението ще стопят ледовете. Грешала съм.
В неделя сутринта Иван настоя:
– Моля те, ела с мен. За Елица поне…
Погледнах дъщеря ни – малко момиченце с големи кафяви очи, което обожава баба си и дядо си. Как да ѝ обясня защо не искам да отида?
Отидохме. Мария ни посрещна с престорена усмивка:
– Елица, ела при баба! Людмила, ще помогнеш ли със салатата?
В кухнята останахме сами. Тя ме погледна строго:
– Знам какво си прочела.
Замръзнах.
– Не съм искала да те нараня – каза тя тихо. – Просто исках най-доброто за сина си.
– А за мен? За внучката ви? – попитах аз през зъби.
– Времето ще покаже кой е бил прав – отвърна тя и излезе от кухнята.
Обядът мина в напрежение. Петър разказваше стари ловджийски истории, Елица се смееше, а аз усещах как въздухът тежи между нас като олово.
На тръгване Мария ме спря на прага:
– Людмила… Може би никога няма да станем близки. Но ти си майката на внучката ми. Това е достатъчно.
Вървях към вкъщи с усещането за празнота. Иван мълчеше, държеше ме за ръка, но между нас стоеше невидима стена.
Дни наред не можех да спя. Мислех си: трябва ли да продължа да се виждам с тях? Да търпя хладното отношение само заради Иван и Елица? Или да запазя достойнството си и да се отдръпна?
Писах писмо до Мария. Казах ѝ всичко – болката си, разочарованието си, надеждите си за бъдещето. Не получих отговор.
Сега стоя пред прозореца и гледам как Елица играе навън. Знам, че няма лесен отговор. Но едно е сигурно – заслужавам уважение и любов.
А вие как бихте постъпили? Трябва ли човек да жертва себе си заради семейството или има граници, които не бива да се прекрачват?