Между двама бащи: Кого да избера в най-важния ден?

– Не мога да повярвам, че пак се карате за това! – извиках през сълзи, докато майка ми и вторият ми баща, Иван, спореха в кухнята. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките на Люлин, а аз стоях между тях с покана за сватбата в ръка.

– Ели, не искам да те притискам – каза Иван тихо, но гласът му трепереше. – Знам, че това е твой ден. Но ако решиш… ако решиш да го поканиш, ще го приема.

Майка ми го погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна, дори когато не съм направила нищо лошо.

– Той я изостави! – прошепна тя. – Къде беше той, когато беше болна? Къде беше на абитуриентския ѝ бал?

Стиснах поканата толкова силно, че пръстите ми побеляха. В главата ми ехтяха думите ѝ. Баща ми – биологичният ми баща, Георги – не беше част от живота ми почти десет години. След развода замина за Варна и се появяваше само по празници с подаръци и обещания, които рядко спазваше. Иван дойде в живота ни, когато бях на осем. Той ме учеше да карам колело, водеше ме на театър и беше до мен, когато майка ми работеше до късно.

Но сега… сега трябваше да избера кой ще ме заведе до олтара. Кой ще държи ръката ми в онзи миг, когато всички ще гледат към мен и ще очакват да видят щастие.

Седнах на леглото си и зарових лице в ръцете си. Телефонът ми изписука – съобщение от Георги: „Много се радвам за теб, Ели. Ако имаш нужда от нещо за сватбата, кажи.“

Толкова типично за него – винаги готов да помогне от разстояние.

На следващия ден се срещнах с най-добрата си приятелка Мария в малкото кафене до пазара. Тя ме изслуша внимателно, без да прекъсва.

– А ти какво искаш? – попита тя накрая.

– Не знам! – почти извиках. – Чувствам се като предателка, каквото и да избера. Ако избера Георги, ще нараня Иван. Ако избера Иван… ще изглежда сякаш напълно съм зачеркнала баща си.

Мария се усмихна тъжно.

– Може би трябва да говориш с тях. Истината е, че това е твоята сватба. Но знам колко ти пука за всички.

Вечерта седнах с Иван на терасата. Пиехме чай и гледахме светлините на София.

– Знаеш ли – започнах плахо – понякога си мисля дали не съм виновна за всичко това. Ако бях настоявала повече да виждам Георги… ако бях по-решителна…

Иван сложи ръка върху моята.

– Не си виновна за нищо. Аз те обичам като дъщеря и винаги ще съм до теб. Но ти трябва да решиш със сърцето си.

Сълзите ми потекоха безшумно. Прегърнах го силно.

На следващия ден се обадих на Георги. Гласът му звучеше нервно.

– Тате… – започнах колебливо. – Искам да поговорим за сватбата.

Той замълча за миг.

– Знам, че не съм бил най-добрият баща – каза тихо. – Но много бих искал да бъда до теб в този ден. Ако не искаш… ще разбера.

Гласът му трепереше. За първи път чувах толкова искреност в думите му.

– Може ли… може ли да дойдеш у нас тази неделя? Да поговорим всички заедно?

В неделята масата беше подредена като за Коледа. Майка ми беше напрегната, Иван мълчеше, а Георги пристигна с букет бели лилии – любимите ми цветя.

Разговорът започна неловко. Георги се извиняваше за миналото, майка ми го гледаше подозрително, а Иван се опитваше да смекчи напрежението с шеги.

– Знам, че не мога да върна времето назад – каза Георги накрая. – Но искам да знаеш, че те обичам и винаги ще бъда твой баща.

Погледнах към Иван. Той кимна леко и прошепна:

– Каквото решиш, ще го приема.

В този момент осъзнах нещо важно: любовта не е въпрос на кръв или формалности. Любовта е в жестовете, в подкрепата, в това кой е до теб в трудните моменти.

На сватбения ден двамата мъже стояха до мен пред църквата. Хванах ги за ръце и прошепнах:

– И двамата сте мои бащи. И двамата ме доведете до олтара.

Хората се разшумяха изненадано, но аз вървях гордо между тях – между миналото и настоящето си.

Сега си мисля: Колко често забравяме кои са истинските ни опори? Дали бихте направили същото като мен или бихте избрали само един? Споделете вашата история.