Между две майки: Битката за граници в собствения ми дом

– Сандра, не може така да оставяш чиниите! – гласът на леля Мария пронизва тишината в кухнята. Стоя с гръб към нея, ръцете ми треперят над мивката. Вече трети месец съм бременна, а от две седмици свекърва ми живее при нас. Мъжът ми, Иво, настоя – „Мама ще ни помага, ще ти е по-леко.“ Но никой не ме попита дали искам помощта ѝ.

Всяка сутрин се будя с усещането, че дишам на чужд въздух. Леля Мария вече е станала, сложила е кафе, но не както го обичам – силно и горчиво, а разредено с мляко. „За бебето е по-добре“, казва тя и ми подава чашата с усмивка, която не мога да приема. Поглеждам към Иво, който се преструва, че не забелязва напрежението. Вечер, когато се приберем от работа, тя вече е подредила масата, избрала е менюто, дори е извадила дрехите ми за следващия ден. „Така правят истинските майки“, казва и ме гледа с онзи поглед – сякаш аз съм гостенка в собствения си дом.

Понякога се улавям как стискам зъби, за да не избухна. Веднъж я чух да говори по телефона с приятелка: „Сандра е още млада, не знае как се гледа дете. Добре че съм тук.“ Сълзите ми напират, но ги преглъщам. Не искам да съм неблагодарна снаха. Знам колко много значи Иво за майка си – той е единствено дете, а баща му почина преди години. Но защо трябва аз да плащам цената?

Една вечер, докато седим на масата, леля Мария започва отново:
– Сандра, мисля че трябва да спиш повече. Не е добре за бебето да стоиш до късно пред телевизора.
– Мамо – намесва се Иво тихо – Сандра знае кое ѝ е добре.
– Знае ли? – поглежда ме тя изпитателно. – Аз съм гледала три деца в село Копривщица и знам какво говоря.

Усещам как кръвта ми кипва. Искам да ѝ кажа да спре, да ми даде въздух. Но думите заседват в гърлото ми. Вместо това ставам и се затварям в банята. Плача безшумно – от безсилие, от гняв, от страх.

На следващия ден опитвам да поговоря с Иво.
– Не издържам повече – прошепвам му вечерта в леглото. – Чувствам се като чужда в собствения си дом.
– Знам, Сандра… Но мама няма къде да отиде. След като я уволниха от библиотеката…
– Това не значи, че може да ме командва! – гласът ми трепери.
– Ще ѝ кажа да се държи по-деликатно…
– Не искам ти да ѝ казваш! Искам тя сама да разбере!

Иво въздиша и се обръща на другата страна. Оставам будна цяла нощ. В главата ми се въртят сцени: как леля Мария подрежда дрехите на нероденото ни бебе без мен; как казва на съседките колко е трудно с младите булки; как аз все повече се затварям в себе си.

След няколко дни решавам да говоря с нея. Сърцето ми бие лудо, ръцете ми са студени.
– Лельо Мария… Може ли да поговорим?
Тя ме поглежда изненадано:
– Разбира се, Сандра. Какво има?
– Знам, че искате най-доброто за нас… Но понякога имам нужда сама да взимам решения за себе си и бебето.
Тя замълчава за миг.
– Аз само исках да помогна…
– Оценявам го. Но имам нужда от пространство. Моля ви…

Виждам как очите ѝ се навлажняват. За първи път я виждам уязвима.
– Добре… Ще се опитам да не се меся толкова – казва тихо.

След този разговор нещата се променят малко. Леля Мария започва да прекарва повече време навън или при приятелки. Но напрежението остава във въздуха – като невидима стена между нас. Иво е по-мълчалив от всякога.

Понякога се питам: дали направих правилното? Дали не разбих връзката между майка и син? Или просто защитих себе си и бъдещото си дете?

Кажете ми честно: има ли начин да поставиш граници в семейството, без да нараниш никого? Или винаги някой трябва да плати цената?