Между две майки: Битката за нашия дом

— Не така, Цвети! Не се държи бебето така! — гласът на свекърва ми Мария проряза утринната тишина като нож. Стоях в кухнята, с Елица на ръце, а ръцете ми трепереха. Беше третият ден, откакто Мария се нанесе при нас, и вече усещах как въздухът в апартамента ни става все по-тежък.

Иван, мъжът ми, се опитваше да изглежда спокоен, но очите му издаваха умората и напрежението. — Мамо, Цвети се справя чудесно — каза той тихо, но Мария само махна с ръка.

— Аз съм гледала три деца! Знам какво говоря! — настоя тя и ме погледна строго. — Ако не я повиваш по-стегнато, ще настине. А и това кърмене на поискване… едно време не беше така!

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да изглеждам слаба пред нея. Но вътре в мен бушуваше буря. Къде беше моето място в собствения ми дом? Защо никой не ме чуваше?

Вечерта, когато Елица най-сетне заспа, се затворих в банята и се разплаках безшумно. Чух как Иван почуква леко на вратата.

— Цвети… добре ли си?

— Не мога повече — прошепнах. — Чувствам се като гостенка в собствения си дом.

Той въздъхна тежко. — Знам… Но майка ми просто иска да помогне.

— Помага ли ни наистина? Или просто иска всичко да е по нейния начин?

Следващите дни станаха още по-напрегнати. Мария започна да подрежда шкафовете ми, да сменя местата на дрехите, да готви ястия, които никой не искаше да яде. Всяка сутрин ме събуждаше с критика: „Пак ли ще я обличаш с това боденце?“, „Трябва да й дадеш чай от лайка!“, „Не я носи толкова много, ще я разглезиш!“

Една вечер, докато къпех Елица, Мария влезе без да почука.

— Ще я удавиш така! Дай ми я!

Изтръпнах. — Моля те, Мария, справям се.

— Не виждаш ли, че не знаеш какво правиш? — изсъска тя и посегна към бебето.

Тогава не издържах. — Това е моето дете! — гласът ми излезе по-силен, отколкото очаквах. — Моля те, уважавай ме като майка!

Мария застина за миг, после излезе от банята с трясък на вратата. Елица заплака от уплаха.

С Иван имахме първия си голям скандал същата нощ.

— Ти трябва да говориш с майка си! — настоявах аз. — Не мога повече така!

— Тя е сама откакто татко почина… Иска само да бъде полезна.

— А аз? Аз съм сама в собствената си кожа! Имам нужда от теб!

Той ме прегърна неловко. — Ще говоря с нея…

На следващата сутрин Иван седна до майка си на масата.

— Мамо, трябва да поговорим. Цвети има нужда от пространство. И аз също.

Мария го погледна с обида. — Значи ви преча?

— Не… Просто… трябва да намерим баланс. Това е нашето семейство вече.

Тя стана рязко и отиде в стаята си. Прекара целия ден там. Вечерта дойде при мен със зачервени очи.

— Цвети… Аз само исках да помогна. Когато ти се роди Елица, сякаш пак станах майка… Но забравих, че ти си майката сега.

Сълзите ми потекоха отново. Прегърнах я несигурно.

— Благодаря ти за всичко… Но имам нужда да опитам сама. Ще направя грешки, но това е част от пътя ми.

Мария кимна бавно. — Ще се върна у дома си… Но ако имаш нужда от мен, само кажи.

Когато затвори вратата след себе си, апартаментът ни се изпълни с нова тишина — този път спокойна. С Иван седнахме до люлката на Елица и за първи път от седмици се почувствахме истинско семейство.

Сега понякога се чудя: Дали щях да намеря гласа си като майка, ако не беше тази битка? Колко често забравяме да поставим граници от страх да не нараним другия? А вие как бихте постъпили на мое място?