Между две майки: Историята на една българска снаха

— Не, няма да се върна там! — гласът ми трепереше, но този път не от страх, а от решителност. Стоях в средата на малката ни кухня, стиснала чашата кафе толкова силно, че пръстите ми побеляха. Мъжът ми, Петър, стоеше срещу мен с ръце в джобовете и поглед, който се опитваше да избегне моя.

— Мила, не можем да си позволим наема повече. Знаеш какво стана с работата ми. Поне за няколко месеца…

— Не! — прекъснах го. — Не мога пак да живея с майка ти. Не искам дъщеря ни да расте в същата атмосфера, в която аз израснах.

Петър въздъхна тежко. Знаех, че не е лесно за него. Но и за мен не беше. Всяка вечер, когато затварях очи, се връщах в онези години — в малкия апартамент в Люлин, където баба, дядо, мама, татко и аз деляхме две стаи. После дойде свекърва ми — Мария. Тя беше строга жена с остър език и още по-остри очи. Когато се омъжих за Петър, мислех, че ще имам свой дом, свое пространство. Но съдбата обича да се шегува с нас.

— Мамо, защо баба пак крещи? — попита ме тихо дъщеря ми Ива една вечер преди години, когато още живеехме при Мария.

— Защото така си мисли, че ще я чуят — отвърнах й и я прегърнах силно.

Тогава си обещах: никога повече няма да позволя на някой друг да диктува живота ми. Но ето ме сега — притисната от обстоятелствата, от безработицата на Петър и растящите сметки.

— Може би ще е само временно — опита се да ме убеди той. — Майка ми каза, че ще се постарае да не се меси…

Изсмях се горчиво:

— Тя винаги казва така. После започва: „Това дете защо не е облечено по-дебело?“, „Ти защо не готвиш като хората?“, „Петре, кажи на жена си…“ Не мога повече!

Петър замълча. Виждах как се бори между двете жени в живота си. Но този път трябваше да избере страна.

Вечерта седнахме на масата тримата — аз, Петър и Ива. Дъщеря ни рисуваше нещо на лист хартия.

— Мамо, ще си имаме ли пак котка? — попита тя.

— Не знам, мило. Ако се преместим при баба Мария… тя не обича животни.

Ива наведе глава. Сърцето ми се сви. Колко още трябваше да жертвам?

На следващия ден Петър настоя да поговорим с майка му. Отидохме при нея в панелката в Надежда. Мария ни посрещна с обичайната си строгост:

— Е, какво сте решили? Ще се върнете ли най-накрая у дома?

— Мамо, само докато намеря работа — започна Петър.

— Разбира се! — прекъсна го тя. — Но има правила! Не искам шум след десет вечерта! Ива трябва да си ляга рано! Искам всичко да е чисто! А ти, Марияна — обърна се към мен — ще помагаш в кухнята!

Погледнах я право в очите:

— Ако ще живеем заедно, трябва да уважаваме личното си пространство. Аз имам свои навици и няма да позволя да ми се казва как да възпитавам детето си.

Мария присви устни:

— В моя дом аз определям правилата!

Петър стоеше между нас като съдия на финал на световно първенство по борба.

— Мамо… Марияна… Моля ви…

В този момент разбрах: ако се върнем там, ще изгубя себе си. Ще изгубя и семейството си.

Вечерта седяхме с Петър на балкона и гледахме светлините на София.

— Какво ще правим? — прошепна той.

— Ще намерим начин — казах твърдо. — Ще работя допълнително. Ще вземем заем. Но няма да се върна там.

Той ме прегърна силно:

— Благодаря ти, че се бориш за нас.

Минаха месеци на лишения и тревоги. Работех на две места — през деня в книжарница, вечер превеждах текстове у дома. Петър най-накрая намери работа като техник в една фирма за климатици. Ива беше щастлива — имаше си котка и собствена стая.

Мария не ни прости лесно. Обаждаше се често:

— Не разбирам защо толкова държиш на това отделно живеене! Едно време всички бяхме заедно!

Но аз вече знаех отговора:

— Защото искам дъщеря ми да расте свободна и щастлива.

Сега понякога се питам: Дали постъпих правилно? Дали не съм твърде горда? Или просто всяка жена има право на свой дом и спокойствие? Какво бихте направили вие?