Между две майки: Когато домът се превърне в бойно поле

– Елена, пак ли не си изчистила праха от рафтовете? – гласът на Мария пронизва утрото ми като остър нож. Стоя в кухнята, с престилка на кръста и бебето на ръце, а другото дете дърпа панталона ми и иска закуска. В този момент усещам как гневът ми се надига, но го преглъщам. Не искам децата да виждат как майка им се кара с баба им.

– Ще го направя след малко, Мария – казвам тихо, опитвайки се да не трепери гласът ми. – Сега трябва да нахраня малките.

Тя ме поглежда с онзи поглед, който казва повече от всяка дума: „Ти си тук благодарение на мен.“

Димитър влиза в кухнята, целува ме по челото и пита:

– Всичко наред ли е?

Поглеждам го с надежда, но той вече е обърнал гръб и говори с майка си за някакви сметки. Оставам сама в собствения си дом, заобиколена от хора, които сякаш не ме виждат.

Живеем в тристаен апартамент в „Люлин“, който е на името на свекърва ми. Когато се оженихме, тя настоя да живеем заедно – „да не се харчат излишни пари за наеми“, както казваше. Тогава бях млада и наивна, вярвах, че ще се разбираме. Но още от първия ден тя започна да ме третира като прислужница.

– Елена, измий прозорците! Елена, купи хляб! Елена, защо не си изгладила ризата на Димитър?

Понякога се чудя дали изобщо ме вижда като човек или просто като някакъв домашен уред. Най-лошото е, че Димитър никога не ѝ противоречи. „Тя е майка ми, какво да направя?“, казва той. А аз? Аз съм просто жената, която му роди две деца и готви вечеря всяка вечер.

Една вечер, докато мия чиниите след поредната семейна вечеря (на която Мария не благоволи дори да помогне), тя седна срещу мен с чаша чай и каза:

– Знаеш ли колко си късметлийка? Много жени мечтаят за такъв дом. Трябва да си благодарна.

Погледнах я право в очите:

– Благодарна съм за семейството си, Мария. Но понякога ми се иска да ме уважаваш малко повече.

Тя се засмя:

– Уважението се заслужава. Когато започнеш да се справяш като истинска домакиня, може би ще го получиш.

Сълзите напълниха очите ми, но не ѝ дадох това удоволствие – обърнах се към мивката и продължих да търкам чиниите. В този момент реших, че няма да позволя повече да ме тъпчат.

На следващия ден споделих с майка ми по телефона:

– Мамо, не издържам вече. Чувствам се като чужда в собствения си дом.

Тя въздъхна тежко:

– Знам, дъще. Но ти трябва да говориш с Димитър. Не може така цял живот.

Събрах смелост и вечерта казах на Димитър:

– Митко, трябва да поговорим сериозно. Не мога повече така. Майка ти ме унижава всеки ден. Или ще поставиш граници, или ще си тръгна с децата.

Той ме погледна шокиран:

– Какво говориш? Това е нашият дом!

– Не е нашият дом – казах тихо. – Това е нейният дом. Аз съм просто гостенка тук.

Последваха дни на мълчание и напрежение. Мария усещаше промяната и започна още повече да ми намира кусури. Веднъж дори каза пред децата:

– Майка ви е мързелива! Ако аз не бях тук, щяхте да живеете в мизерия!

Тогава не издържах:

– Стига! – извиках през сълзи. – Не ти давам право да говориш така пред децата ми!

Димитър най-накрая застана до мен:

– Мамо, престани! Елена е майката на децата ми и моята жена. Ако не можеш да я уважаваш, ще си намерим друго място за живеене.

Мария избухна в сълзи и започна да крещи как всички са неблагодарни. Но този път не ѝ позволихме да ни манипулира. След няколко седмици намерихме малък апартамент под наем в „Овча купел“. Не беше луксозен, но беше нашият дом – без упреци, без обиди.

Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и се питам: Защо толкова много български семейства позволяват на свекървите да рушат щастието им? Дали някога ще се научим да поставяме граници и да защитаваме себе си? Какво бихте направили вие на мое място?