Между две майки: Когато ултиматумът на свекървата преобърна живота ми

– Не мога повече така! – изкрещях, а гласът ми отекна в малката кухня, където миришеше на пържени чушки и напрежение. Леля Мария, свекърва ми, ме погледна с онзи неразбиращ, но властен поглед, който познавах още от първия ден след сватбата ни с Петър. Тя стоеше до печката с ръце на хълбоците, а Петър – моят уж партньор в живота – седеше на масата и гледаше в чинията си, сякаш там ще намери отговорите на всички въпроси.

– Какво не можеш? Да се държиш като домакиня? – изсъска тя. – В този дом има правила. Ако не ти харесва, вратата е там.

Стиснах зъби. Ръцете ми трепереха. Бях израснала в малък апартамент в Пловдив, където майка ми ме учеше да уважавам хората, но и себе си. А тук, в този панелен апартамент в Люлин, всеки ден се чувствах като натрапник. От първия ден след сватбата ни леля Мария не пропускаше случай да ми напомни, че това е нейният дом и че аз съм просто гостенка.

Петър никога не се намесваше. – Не се карайте – казваше тихо. – Мама е трудна, но ще свикнеш.

Свикнах ли? Не. Всеки ден беше борба. Леля Мария подреждаше дрехите ми по свой вкус, критикуваше готвенето ми („Това мусака ли е или картофено пюре?“), дори веднъж изхвърли любимата ми рокля, защото „не била подходяща за омъжена жена“.

Вечерта, когато всичко се промени, започна като всяка друга. Бях приготвила вечеря – пилешка супа и салата шопска. Леля Мария влезе в кухнята и започна да рови из шкафовете.

– Пак ли си сложила магданоз? Знаеш, че не го понасям! – извика тя.

– Извинявай, Мария, ще ти сипя без магданоз – опитах се да остана спокойна.

– Не ми се извинявай! – прекъсна ме тя. – Или ще започнеш да правиш нещата както трябва, или си тръгвай! Аз няма да търпя чужди правила в моя дом!

Петър мълчеше. Погледнах го с надежда, но той само сви рамене.

– Петре, кажи нещо! – гласът ми трепереше.

– Не искам скандали – промълви той.

Тогава почувствах как нещо в мен се чупи. Всички години на компромиси, всички преглътнати сълзи и унижения избиха на повърхността. Спомних си майка ми – как винаги казваше: „Не позволявай на никого да те тъпче.“

– Добре – казах тихо. – Щом трябва да избирам между себе си и вашите правила… избирам себе си.

В стаята настъпи тишина. Леля Мария ме гледаше невярващо.

– Какво значи това?

– Значи си тръгвам. Отивам при мама. Докато не разберете, че и аз съм човек с чувства и права, няма да се върна.

Петър скочи от стола.

– Недей така! Къде ще ходиш посред нощ?

– Там, където ще ме уважават – отвърнах.

Събрах няколко дрехи в една чанта и излязох от апартамента. В асансьора ръцете ми трепереха още повече. Сълзите напираха, но не им позволих да потекат. Навън валеше ситен дъжд. Повиках такси и цяла нощ гледах през прозореца как светлините на София се размиват от сълзите ми.

Майка ме посрещна с отворени обятия.

– Знаех си, че този ден ще дойде – каза тя и ме прегърна силно.

Следващите дни бяха тежки. Петър не се обади нито веднъж. Леля Мария прати съобщение: „Надявам се да си доволна.“

Седях в детската си стая и се чудех дали не сгреших. Но после си спомнях всички онези моменти: как мълчах, когато ме обиждаха; как се усмихвах насила; как губех себе си малко по малко.

Една вечер Петър дойде пред блока ни в Пловдив. Стоеше под дъжда с букет карамфили – знаеше, че ги обичам.

– Прости ми – каза той. – Не знаех какво да правя. Мама винаги е била такава… Но ти си моята жена. Искам да сме заедно.

Погледнах го дълго. Видях страха в очите му – страхът да не остане сам между две жени, които обича по различен начин.

– Петре, ако искаш да сме семейство, трябва да поставим граници. Иначе пак ще се върнем там, откъдето тръгнахме.

Той кимна и ме прегърна силно.

Върнах се у дома с условие: ще живеем отделно от леля Мария. Беше трудно решение – за него и за мен. Но за първи път от години почувствах свобода.

Днес понякога се питам: заслужаваше ли си всичко това? Можех ли да бъда по-търпелива? Или просто трябваше по-рано да кажа „стига“?

А вие как бихте постъпили? Колко компромиси сте готови да направите заради семейството?