Между две майки: Молитва за мир в дома

— Не можеш да готвиш като майка ми, Мария! — гласът на Петър отекна в кухнята, докато аз стоях със сълзи в очите над тенджерата с боб. Беше петък вечер, а навън дъждът блъскаше по прозорците на нашия панелен апартамент в Люлин. Свекърва ми, леля Станка, седеше на масата с кръстосани ръце и леко присвити устни, наблюдавайки всяко мое движение.

— Е, Марийче, не се притеснявай — каза тя с онзи тон, който уж беше мил, но всъщност ме караше да се чувствам като провал. — Всеки има своите силни страни. Ти поне си добра с децата.

Стиснах зъби и се опитах да не избухна. Вече месеци наред живеехме заедно, откакто бащата на Петър почина и тя остана сама. Отначало мислех, че ще се справим — нали сме семейство. Но всеки ден усещах как напрежението между нас расте. Всяка моя стъпка беше под лупа: как чистя, как говоря на децата, как се обличам дори.

— Петре, ще излезеш ли с мен до магазина? — попитах тихо, надявайки се да избягам поне за малко от тази атмосфера.

— Не мога сега, уморен съм — отвърна той и се загледа в телевизора.

Останах сама в кухнята. Сълзите ми се стичаха по бузите, а ръцете ми трепереха. Чувствах се като чужда в собствения си дом. Вечерта мина в мълчание. Децата се прибраха от училище, а аз се опитвах да изглеждам спокойна пред тях. Но малката Ива ме погледна с онези големи кафяви очи и прошепна:

— Мамо, защо си тъжна?

Прегърнах я силно и усетих как болката в гърдите ми се разлива като гореща вода. Не исках децата да страдат заради нашите проблеми.

Същата нощ не можах да заспя. Лежах будна и се молех наум: „Господи, дай ми сили да издържа. Покажи ми как да намеря мир.“

На следващия ден отидох в църквата „Св. Георги“ в квартала. Свещеникът отец Николай ме посрещна с топла усмивка.

— Какво те мъчи, чедо? — попита той, докато палех свещичка за здраве.

— Не мога повече… Чувствам се сама срещу всички — прошепнах аз.

Той ме изслуша търпеливо и каза:

— Понякога Бог ни изпраща изпитания не за да ни накаже, а за да ни научи на търпение и прошка. Моли се за нея, Мария. Не е лесно да си майка, която е загубила всичко познато.

Върнах се у дома с малко повече надежда. Започнах всяка сутрин да се моля за свекърва ми — не само за себе си. Молех се Бог да омекоти сърцето ѝ и моето.

Един ден, докато чистех стаята ѝ, намерих стара снимка на леля Станка с покойния ѝ съпруг. Беше млада, усмихната жена с блясък в очите — толкова различна от строгата жена, която познавах днес. За първи път я видях като човек със своя болка и загуба.

Събрах смелост и една вечер седнах до нея на дивана.

— Лельо Станке… Знам, че ти е тежко без чичо Иван. И на мен ми липсва татко… Може би и двете сме малко изгубени сега.

Тя ме погледна изненадано. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Марийче… Аз не исках да ти е трудно с мен. Просто… не знам как да бъда сама.

За първи път прегърнахме една друга истински. В този момент почувствах как тежестта пада от раменете ми.

Оттогава започнахме да говорим повече — за миналото ѝ, за мечтите ѝ като млада жена в Пловдив, за страховете ѝ от самотата. Постепенно напрежението у дома намаля. Дори Петър забеляза промяната и започна да прекарва повече време с нас.

Понякога все още има трудни моменти — не всичко е идеално. Но вече знам: молитвата и прошката са по-силни от гордостта и обидата.

Чудя се… Колко често забравяме, че зад строгите думи стои нечия болка? А вие — имали ли сте нужда от прошка в семейството си?