Между две майки: Моята битка за дом и душевен мир

— Пак ли си оставила чиниите в мивката, Мария? — гласът на свекърва ми, леля Станка, проряза тишината на малката кухня в панелката в Люлин. Беше седем сутринта, а аз вече усещах как гърлото ми се свива от напрежение. Погледнах към мивката — една чаша и една лъжица. Бях ги оставила нарочно, за да ги измия след като изпия кафето си. Но за леля Станка това беше поредното доказателство, че не съм „истинска домакиня“.

— Ще ги измия, само да си допия кафето — опитах се да прозвуча спокойно, но гласът ми трепереше.

— В моя дом така не се прави! — отсече тя и тресна вратата на хладилника.

Погледнах през прозореца към сивото небе. Откакто се омъжих за Петър и се преместихме при родителите му, всеки ден беше битка. Не само за място на масата, но и за въздух, за право да бъда себе си. Петър работеше по цял ден и рядко беше вкъщи. А когато се прибираше, беше уморен и не искаше да слуша за „женски драми“.

— Моля те, Мария, не започвай пак — казваше той, когато се опитвах да му обясня колко ми е трудно.

— Но тя ме упреква за всичко! Дори как си връзвам косата! — гласът ми се извисяваше, но той само въздъхваше и включваше телевизора.

Вечерите бяха най-тежки. Събирахме се всички на масата — аз, Петър, леля Станка и свекър ми бай Иван. Той рядко говореше, само кимаше или мърмореше нещо под носа си. Леля Станка обаче не пропускаше възможност да ме „научи“ на нещо ново:

— В нашето семейство супата винаги се сервира първо на мъжете! — напомняше тя всяка вечер.

— Разбира се — отговарях тихо и подавах чинията първо на Петър, после на бай Иван.

В началото мислех, че ще свикна. Че с времето ще ме приеме като дъщеря. Но с всяка изминала седмица усещах как се смалявам. Започнах да избягвам огледалото — очите ми бяха потъмнели, усмивката ми изчезна. Дори майка ми по телефона усещаше промяната:

— Миме, добре ли си? Гласът ти е друг…

— Добре съм, мамо — излъгах я. Не исках да я тревожа.

Една вечер, след поредния скандал заради „неправилно сгънатите кърпи“, избягах в малката ни стая и се разплаках. Петър дойде след мен:

— Защо плачеш пак? Какво толкова е станало?

— Не издържам вече! Чувствам се като чужда в собствения си дом!

Той ме прегърна неловко:

— Ще мине… Майка ми е труден човек, но ще свикнеш.

Но аз не свиквах. Започнах да се моля всяка вечер. Не бях особено религиозна преди това, но сега молитвата беше единственото място, където можех да излея болката си без страх от осъждане. Казвах си: „Господи, дай ми сили да издържа. Дай ми търпение.“

Сутрин ставах по-рано от всички, за да имам няколко минути сама с мислите си. Понякога излизах на балкона и гледах как слънцето бавно осветява панелните блокове. Мечтаех за собствен дом — малък апартамент с бели пердета и тишина.

Един ден леля Станка ме хвана да плача в кухнята.

— Какво ти е? — попита тя рязко.

— Просто… понякога ми е трудно — признах тихо.

Тя ме изгледа дълго:

— И на мен ми беше трудно с моята свекърва. Но така е в живота. Жената трябва да търпи.

Тези думи ме удариха като шамар. Наистина ли това е съдбата ни? Да търпим до безкрай?

С времето започнах да намирам малки радости — разходка в парка с приятелка, книга вечер под одеялото, тайно парче шоколад скрито в шкафа. Започнах да ходя на църква всяка неделя. Там срещнах други жени със сходни съдби. Говорехме си тихо след службата:

— И аз живея със свекървата… — споделяше една от тях.

— Трудно е, но трябва да сме силни — казваше друга.

Тези разговори ми дадоха надежда. Не бях сама.

Една вечер Петър ме попита:

— Мария, защо напоследък изглеждаш по-спокойна?

— Моля се… И говоря с други жени като мен.

Той ме погледна изненадано:

— Не знаех, че толкова ти тежи…

— Тежи ми. Но вече знам, че има смисъл да се боря за себе си.

Сега вече не плача всяка вечер. Научих се да поставям граници — учтиво, но твърдо. Когато леля Станка започне с упреците, просто казвам:

— Разбирам ви, но аз ще го направя по моя начин.

Понякога тя мълчи ядосано, но вече не ме плаши толкова.

Мечтая още за собствен дом, но вече знам — мирът идва отвътре. Вярата ми помогна да оцелея там, където любовта не стигаше.

Понякога си мисля: Колко жени като мен живеят между две майки — едната родна, другата наложена от съдбата? И дали някога ще имаме силата да кажем: „Това е моят дом“?