Между две майки: Живот под един покрив с тъща, която не познава граници

— Не така се прави мусака, Мария! — гласът на свекърва ми, Стоянка, отекна в малката кухня, докато аз отчаяно се опитвах да наредя картофите по свой вкус. Беше вторник вечер, а аз отново се чувствах като ученичка, която е сбъркала домашното. — Картофите трябва да са по-тънки! И къде е чубрицата? Без чубрица мусаката е като без душа!

Стиснах зъби и преброих до десет. За пореден път. Вече три години живеем заедно — аз, мъжът ми Петър и майка му Стоянка. Когато се нанесохме в апартамента, мислех, че ще е временно. Но временното в България често става постоянно. След като баща му почина, Петър настоя да я вземем при нас. „Тя няма никого, Мария. Ще й бъде тежко сама. А и ще ни помага с детето.“ Съгласих се, макар че вътрешно усещах тревога.

Сега, три години по-късно, се чудя дали не сгреших. Стоянка не просто живее с нас — тя управлява дома ни. Отваря пощата ми, мести дрехите ми, подрежда шкафовете така, както на нея й харесва. Всяка сутрин ме буди с думите: „Мария, кафето ти изстива!“ — сякаш съм дете, което не може само да си налее кафе. А вечер, когато Петър се прибере от работа, тя го посреща с топла супа и оплаквания: „Мария пак забрави да изхвърли боклука. Мария не сложи достатъчно сол в супата. Мария не изглади ризата ти както трябва.“

Петър се опитва да балансира. Понякога ми намига заговорнически зад гърба й, друг път просто въздиша: „Знаеш я мама… такава си е.“ Но аз знам — това не е просто характер. Това е контрол. Контрол над всеки мой избор, над всяко мое движение.

— Стоянке — опитах се да говоря спокойно онази вечер, докато тя подреждаше чиниите по свой ред — Може ли поне веднъж аз да реша как ще изглежда масата?

Тя ме погледна така, сякаш съм казала най-голямата глупост на света.
— Аз съм подреждала маси още когато ти си била на пелени! Ако не ти харесва — прави си отделна маса в стаята!

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках Петър да ме види разстроена отново. Знаех, че ще каже: „Ще мине и това…“ Но аз усещах как нещо в мен се чупи всеки ден.

Преди месец се случи нещо, което преля чашата. Бях оставила личния си дневник на нощното шкафче. На следващата сутрин го намерих отворен на масата в кухнята.
— Какво е това? — попита Стоянка с ледено спокойствие. — Пишеш ли си с някого? Защо пишеш такива неща за мен?

Петър влезе точно в този момент и видя сцената.
— Мамо! Това е личното пространство на Мария! Не може така!

Стоянка се разплака театрално:
— Аз съм лошата! Аз съм винаги виновна! Само гледам да ви е добре!

Петър ме погледна умолително:
— Моля те, Мария… Не усложнявай нещата.

Оттогава почти не говоря със Стоянка. Живеем като съквартиранти — студени и отчуждени. Детето усеща напрежението и започна да заеква. Вечерите са мълчаливи, а аз броя дните до уикенда, когато мога да избягам при майка ми в Люлин.

Понякога си представям какво би било да имам свой дом — малък апартамент с две стаи, където всичко е мое и никой не ми казва какво да правя. Но после се връщам към реалността: ипотеката е на името на Петър и майка му; аз нямам къде да отида.

Една вечер седнах до Петър след като детето заспа.
— Не мога повече така — прошепнах. — Или тя, или аз.

Той ме погледна дълго и тежко:
— Не мога да я изгоня на улицата, Мария…

— А мен можеш ли да ме оставиш така? Да живея като чужда в собствения си дом?

Той замълча.

Сега пиша това писмо до вас — непознати хора от интернет форумите и групите за подкрепа. Какво бихте направили на мое място? Как се живее с човек, който не познава граници? Как се пази семейството, когато ти самият вече не си сигурен къде ти е домът?

Понякога се питам: ако бях по-смела, ако бях настояла за своето още в началото — щеше ли всичко да е различно? Или съдбата на българската снаха винаги е между две майки и два свята?

„Кога най-после ще имам право на свой живот? И има ли изобщо място за мен в този дом?“