Между две огни: Изборът между дъщеря ми и втория ми баща

„Мамо, пак ли ще ходим при дядо Стефан? Не искам!“, изкрещя Мария, докато тресна вратата на стаята си. Сърцето ми се сви. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът удряше прозорците като барабанен ритъм на тревога. Стоях в коридора с чантата в ръка, готова да изляза, но краката ми се вцепениха. Вече седмици наред всеки ден започваше и завършваше с този спор.

Мария е на дванайсет – възраст, в която светът е или черен, или бял. А моят свят беше сив, размазан от вина и страх. Вторият ми баща, Стефан, който ме отгледа след като баща ми почина, беше останал сам и болен след инсулта. Нямаше кой друг да се грижи за него. Брат ми живее в Германия, сестра ми се е отчуждила отдавна. Всичко падна върху мен – и грижата за него, и отговорността към Мария.

„Мамо, той винаги е намръщен! Кара се за всичко! Не искам да ходя там!“, проплака тя през сълзи. Влязох при нея и я прегърнах. „Знам, мило. Знам, че ти е трудно. Но той няма никого освен нас.“

Всяка вечер след работа тичах до панелката в Люлин, където живееше Стефан. Пазарувах му, готвех, сменях му памперсите. Мария стоеше на дивана с телефон в ръка, а аз усещах как се отдалечаваме една от друга. Тя мълчеше или се караше с мен. Веднъж я чух да казва на приятелката си: „Майка ми вече не ме обича. Само за него мисли.“

Една вечер Стефан ме погледна с онзи суров поглед, който помнех от детството си: „Не трябваше да раждаш толкова млада. Сега виждаш ли – никой не ти помага.“ Преглътнах обидата. Той винаги беше строг, но след инсулта стана още по-нетърпим. Понякога ме обвиняваше, че съм му развалила живота, друг път ме молеше да не го оставям сам.

Вкъщи Мария ме чакаше гладна и сърдита. „Пак ли забрави да купиш мляко?“, попита тя една вечер. „Извинявай, мило, просто бях много уморена…“ – „Все си уморена! Вече не ме обичаш!“ – извика тя и избяга в стаята си.

Започнах да се будя нощем с мисълта: „Кого предавам повече – него или нея?“ Гледах снимките ни от морето преди три години – тогава бяхме само двете, щастливи и свободни. Сега Мария беше затворена в себе си, а аз – в капана на дълга.

Един ден социалната работничка от училището ми се обади: „Г-жо Николова, Мария е станала много затворена. Има ли нещо у дома?“ Не знаех какво да кажа. Как да обясня, че съм разкъсана между две любови?

Сестра ми Даниела се появи неочаквано една неделя. „Ти ще се съсипеш така!“, каза тя остро. „Дай го в дом! Има държавни институции за такива случаи.“ Погледнах я с ужас: „Това е човекът, който ни е отгледал! Как ще го оставя?“ – „А Мария? Тя вече не те познава!“, изкрещя Даниела.

Вечерта седнах до леглото на Мария. „Мило, прости ми… Знам, че ти е тежко.“ Тя ме погледна с големите си кафяви очи: „Мамо, кога пак ще сме само двете?“ Не можах да отговоря.

Стефан започна да се влошава. Лекарят каза: „Трябва постоянна грижа. Или наемете жена, или го заведете в дом.“ Пари нямахме – заплатата ми като продавачка в супермаркет стигаше едва за сметките и храната.

Една вечер Мария не се прибра навреме. Обадиха ми се от полицията – намерили я в парка с по-големи момчета. Когато я прибрах вкъщи, тя само прошепна: „Исках да избягам…“ Разбрах – губех я.

На следващия ден взех решение – заведох Стефан в държавен дом за възрастни хора в Банкя. Той ме гледаше с омраза: „Предаде ме!“, изкрещя той през сълзи.

Вкъщи Мария ме прегърна за първи път от месеци: „Мамо, пак ли ще сме само двете?“ Заплакахме заедно.

Сега всяка неделя ходим при Стефан. Той рядко говори с мен. Понякога се чудя дали направих правилния избор.

Питам ви: Може ли една майка да бъде добра дъщеря и добра майка едновременно? Или винаги някой остава предаден?