Между две сърца: Майка, съпруг и домът, който разделя любовта ми

– Не мога повече, Ивана! Или тя, или аз! – гласът на Петър отекна в малката ни кухня, докато майка ми кашляше в съседната стая. В този момент сякаш въздухът се сгъсти и стените се приближиха. Стоях между двама души, които обичам най-много, а всеки мой избор щеше да нарани някого.

Петър беше мъжът, с когото мечтаех да остарея. С него построихме този апартамент в Люлин с толкова труд – кредит, ремонти, безсънни нощи. А майка ми – Мария – беше жената, която ме възпита сама след като баща ми почина в катастрофа на „Цариградско шосе“. Тя даде всичко за мен. Сега е на 67, с тежка астма и почти не може да се грижи сама за себе си.

Преди три месеца я докарах при нас след поредния пристъп. Петър прие това мълчаливо, но с всяка изминала седмица напрежението растеше. Майка ми не спираше да се извинява: „Извинявай, че ви преча, Ивче… Ако можех…“ А аз само стисках зъби и се опитвах да не плача пред нея.

Вечерите станаха кошмар. Петър се прибираше уморен от работа, а у дома го чакаха шумът от инхалатора, миризмата на лекарства и майка ми, която понякога забравяше къде е сложила нещо и го питаше по няколко пъти едно и също. „Това не е живот!“, изкрещя той една вечер. „Това е болница!“

Опитах се да говоря с него. „Петре, тя няма никой друг… Не мога да я оставя сама.“

„Ивана, аз съм ти съпруг! Не мога да живея така! Виждам как се съсипваш! Виждам как нашият живот изчезва!“, отвърна той със сълзи в очите.

Започнах да се чудя дали не съм егоист. Дали не жертвам брака си заради майка ми? Или пък съм лоша дъщеря, ако я изгоня? Всяка вечер лежах будна и слушах как майка ми диша тежко в съседната стая, а Петър се въртеше до мен с гръб.

Една сутрин майка ми ме хвана за ръката: „Ивче, не искам да ви развалям семейството… Намери ми стая под наем. Ще се оправя.“

Сълзите ми потекоха безконтролно. „Мамо, не мога… Не мога да те оставя сама!“

„Аз вече съм живяла живота си… Ти имаш право на твоя“, прошепна тя.

В този момент осъзнах колко е самотна. Приятелките ѝ отдавна са по села или болници. Пенсията ѝ стига едва за лекарства. А аз – единственото ѝ дете – стоя между двама души като заложник на собствената си доброта.

Петър започна да настоява: „Или намираш решение, или аз ще си тръгна.“

Започнах да търся стаи под наем. Всичко беше скъпо или мизерно. Виждах страха в очите на майка ми всеки път, когато ѝ казвах: „Още търся…“

Една вечер чух как Петър говори с майка си по телефона: „Мамо, не издържам вече… Ивана не разбира…“

Станах и го прекъснах:
– Защо не говориш с мен? Защо не ми кажеш какво чувстваш?
– Защото ме боли! Защото ти избираш нея пред мен!
– Това не е избор! Това е дълг!
– А моят дълг към теб? Към нашето семейство?

Замълчахме. В този момент осъзнах, че губя и двамата.

На следващия ден заведох майка ми на лекар. Докато чакахме пред кабинета в поликлиниката на „Бели брези“, тя ме хвана за ръката:
– Ивче, когато бях млада и татко ти почина, всички ми казваха да те дам в дом. Но аз не можех. Ти беше моето всичко…
– Мамо…
– Не прави моята грешка. Не жертвай всичко заради мен.

Вечерта казах на Петър:
– Намерих стая за мама. Ще ѝ помагам всеки ден.
– Благодаря ти… – прошепна той и ме прегърна.

Но когато видях майка ми да опакова малкото си дрехи в старата чанта, сърцето ми се разкъса. Помогнах ѝ да се настани в една малка стаичка в „Надежда“. Оставих ѝ храна, лекарства и телефон. Всяка вечер я посещавам след работа. Но у дома вече е тихо – прекалено тихо.

Петър е по-спокоен, но между нас остана някаква празнина. Майка ми все повече се затваря в себе си. Често ме пита: „Добре ли сте? Не съм ли ви пречила много?“ А аз не знам какво да отговоря.

Понякога нощем се питам: Може ли една жена да бъде едновременно добра дъщеря и добра съпруга? Или винаги ще трябва да избираш между любовта към родителите и тази към човека до теб? Кажете ми – как бихте постъпили вие?