Между две жени: Когато майка ми и съпругата ми не могат да се разберат
— Не, мамо, казах ти вече — не искам да купуваш още неща за детето! — гласът на Мария трепери от раздразнение, докато майка ми, леля Пенка, стои с чанта пълна с дрехи и играчки в коридора. В този момент се прибирам от работа, уморен и гладен, а въздухът вкъщи е наситен с напрежение.
— Ама Марийче, тези чорапки са намалени, а и виж колко са сладки! — настоява майка ми, опитвайки се да смекчи гласа си. — И за супата ти донесох домашни картофи от село.
Мария въздъхва тежко. — Не става въпрос за чорапките, а за това, че постоянно се месиш! Искам сама да решавам какво да купуваме за детето и какво да яде.
Стоя на прага, с чантата в ръка, и усещам как гневът на Мария и обидата на майка ми се сблъскват като две буреносни облаци. Вече месеци наред живеем така — между добрите намерения на майка ми и желанието на Мария да бъде самостоятелна майка. Всичко започна още когато се преместихме в София. Тук животът е друг — наемите са високи, храната е скъпа, а заплатите едва стигат. Майка ми идва от малкото ни градче в Северна България всеки месец, носи буркани, картофи, яйца и винаги по нещо за внучката. Казва, че така се чувства нужна.
Но Мария не го вижда така. За нея всяко идване на майка ми е намеса — в кухнята, в възпитанието на детето, дори в отношенията ни. Често спорим за това вечер, когато малката заспи.
— Не разбирам защо не можеш да ѝ кажеш да спре! — шепне Мария една нощ, докато лежим в тъмното. — Аз съм майката! Аз решавам!
— Тя просто иска да помогне… — опитвам се да обясня.
— Помощ ли? Това е контрол! — отвръща тя и обръща гръб.
На следващия ден майка ми ме хваща насаме в кухнята.
— Сине, Марийчето не ме харесва. Знам го. Но аз само добро искам за вас. На село всичко е по-лесно — тук всичко е скъпо, хората са студени… Не мога да стоя безучастна.
Гледам я — ръцете ѝ са напукани от работа, очите ѝ са уморени. Виждам колко ѝ тежи да бъде излишна. Но виждам и Мария — млада жена, която иска да докаже, че може сама. И двете са прави по своему.
С времето напрежението расте. Майка ми започва да идва по-рядко, а когато дойде, стои по-малко. Веднъж я намирам да плаче тихо в кухнята.
— Мамо…
— Нищо ми няма… Само… липсвате ми. Исках да съм полезна…
В същото време Мария става все по-изнервена от високите сметки, от работата си в офиса, от грижите за детето. Понякога си мисля дали не сгрешихме като останахме в София. Там, у дома, всичко беше по-просто.
Една вечер напрежението избухва. Майка ми е донесла нова количка за детето — стара, но здрава. Мария избухва:
— Не сме просяци! Не искам повече стари неща! Остави ни на мира!
Майка ми трепери цялата. — Добре… Повече няма да ви притеснявам…
Тръгва си още същата вечер с автобуса за село. Оставя след себе си тишина и чувство за вина.
Дни наред вкъщи е студено. Мария мълчи, аз също. Детето пита къде е баба Пенка.
Една сутрин получавам обаждане от съседката на майка ми:
— Момче, майка ти не е добре… Плаче по цял ден…
Отивам при нея през уикенда. Къщата е празна, бурканите са наредени по рафтовете, а тя седи до прозореца и гледа към двора.
— Мамо…
— Всичко е наред… Вие сте си семейство вече… Аз ще си гледам кокошките…
Връщам се в София със свито сърце. Разказвам на Мария какво става.
— Не съм искала да я нараня… Просто… имам нужда от пространство…
— А тя има нужда да бъде част от живота ни…
Дълго говорим тази нощ. Решаваме да поканим майка ми за рождения ден на детето. Мария ѝ звъни сама:
— Бабо Пенко… Моля те, ела… Липсваш ни…
Майка ми идва — носи торта и нова плетена жилетка за малката. Сяда тихо в ъгъла, но този път Мария я кани до масата.
Години по-късно още усещам този ден като начало на ново разбиране между тях. Не всичко е идеално — понякога пак има спорове за чорапките или супата. Но вече знаем: всеки има нужда да бъде чут и приет.
Понякога се питам: Дали някога ще намерим златната среда между поколенията? Или винаги ще се лутаме между желанието да помагаме и нуждата от самостоятелност? Как мислите вие?