Между две жени: Моят съпруг, свекървата и аз

— Къде отиваш пак, Иване? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато го гледах как нервно си прибира ключовете в джоба.

Той се сепна, погледна ме за миг и отвърна:
— Имам работа в сервиза, ще се забавя малко.

Лъжата беше толкова прозрачна, че ме заболя физически. Знаех, че не отива в сервиза. Знаех, че пак ще се отбие при майка си на обяд, както го правеше напоследък все по-често. Не знам кога започнах да броя дните, в които той избираше нея пред мен, но сега всяко негово излизане беше като игла в сърцето ми.

Казвам се Мария. На 34 години съм, омъжена за Иван вече осем години. Имаме дъщеря — малката Елица, която е светлината в живота ми. Живеем в Пловдив, в двустаен апартамент, който купихме с много труд и лишения. Свекърва ми — леля Станка — живее на две спирки от нас. От началото на брака ни тя винаги беше част от ежедневието ни, но напоследък сякаш се превърна в центъра на света на Иван.

Преди месец случайно разбрах истината. Бях излязла по-рано от работа и реших да мина през магазина за хляб. Видях ги — Иван и майка му — седнали в малкото кафене до пазара. Тя му сипваше супа от домашната кутия, а той се усмихваше така, както не го бях виждала отдавна. Сърцето ми се сви. Не беше просто обяд. Беше нещо повече — споделеност, която вече не усещах у дома.

От този ден започнах да се съмнявам във всичко. Всяко негово закъснение, всяко съобщение по телефона, всяка усмивка… Всичко ме караше да се питам: „Аз ли съм недостатъчна? Защо предпочита нея пред мен?“

Опитах се да говоря с него. Една вечер, след като сложих Елица да спи, седнах до него на дивана.

— Иванe, усещам, че нещо се случва между нас. Все по-рядко си вкъщи, все по-често си при майка ти. Какво става?

Той въздъхна тежко:
— Мария, не е това, което си мислиш. Просто… тя е сама откакто татко почина. Чувствам се длъжен да й помагам.

— Да й помагаш или да избягваш мен? — попитах тихо.

Той замълча. Тишината между нас стана непоносима.

С времето започнах да усещам как ревността към свекърва ми ме разяжда отвътре. Не беше само заради обедите или вниманието на Иван. Беше заради усещането, че никога няма да бъда достатъчно добра като нея. Тя готвеше по-добре, знаеше как да го разсмее, разбираше го без думи. Аз бях просто жената до него — тази, която пере дрехите му и се грижи за детето.

Една неделя реших да отида при леля Станка без предупреждение. Звъннах на вратата й с кутия домашни сладкиши — опит за примирие или може би отчаян жест на съперничество.

Тя ме посрещна с усмивка:
— Марийче! Каква изненада! Влизай!

Влязох и веднага усетих аромата на прясно изпечен хляб и топла супа. В кухнята беше уютно и подредено — всичко на мястото си.

— Иван скоро ще дойде — каза тя между другото.

— Знам — отвърнах тихо.

Тя ме погледна изпитателно:
— Знам какво си мислиш, Мария. Но аз не ти взимам сина. Просто… той ми липсва. Ти си му съпруга, ти си му домът.

Сълзите напълниха очите ми.
— А аз се чувствам като чужда в собствения си дом… Понякога имам чувството, че никога няма да мога да ви разделя.

Тя въздъхна:
— Не трябва да ни разделяш. Трябва да го споделиш. Майчината любов е различна от тази между мъж и жена.

В този момент Иван влезе през вратата и ни видя двете — аз със сълзи в очите, майка му с ръце върху моите.

— Какво става тук? — попита объркано.

Погледнах го право в очите:
— Трябва да избереш, Иван. Или поне трябва да разбереш къде е границата между това да бъдеш син и това да бъдеш съпруг.

Той замълча дълго. После седна до мен и хвана ръката ми:
— Мария… Не мога да избера между вас двете. Обичам ви по различен начин. Но ти си моето семейство сега. Може би не съм го показвал достатъчно…

Тогава леля Станка стана и излезе от стаята. Остави ни сами — за първи път от много време насам.

В следващите дни започнахме да говорим повече. За страховете си, за нуждите си, за това какво означава семейството за всеки от нас. Не беше лесно — имаше сълзи, имаше обвинения, имаше мълчание. Но имаше и надежда.

Понякога още усещам ревността като горчив вкус в устата си. Понякога се питам дали някога ще бъда достатъчна за него така, както е била майка му. Но вече знам едно — любовта не е битка между две жени за един мъж. Любовта е умението да споделяш, да прощаваш и да намираш място за себе си в нечие сърце.

А вие как мислите? Къде свършва любовта към майката и започва уважението към съпругата? Може ли един мъж истински да обича и двете жени в живота си без да нарани нито една?