Между ламарина и кръв: Семейство на ръба

„Не може да е истина!“, изкрещях вътрешно, докато гледах как свекърва ми, Мария, слага ключовете от новата си кола на масата. Беше неделя, а в нашия дом в Пловдив се усещаше напрежение, което можеше да се реже с нож. Дъщеря ми, малката Ива, стоеше до мен с очи, пълни със сълзи. „Баба, ще дойдеш ли на представлението ми утре?“, попита тя с надежда, която ме разкъсваше отвътре.

Мария въздъхна тежко и погледна към съпруга си, Георги. „Не можем, Иве. Трябва да закараме колата на сервиз за първата профилактика. Знаеш ли колко е важно това?“

Ива стисна ръката ми по-силно. Усетих как гневът ми кипи. Как е възможно една кола да е по-важна от внучката им? Погледнах към мъжа си, Петър, който се беше свил на стола и избягваше погледа ми. Знаех, че и той страда, но не смееше да се противопостави на родителите си.

Вечерта премина в мълчание. След като свекърите си тръгнаха, Ива се сгуши в мен и прошепна: „Мамо, защо баба и дядо не ме обичат?“ Сърцето ми се разкъса на хиляди парчета. Как да обясня на седемгодишно дете, че понякога възрастните избират ламарината пред кръвта?

Петър седна до нас и сложи ръка на рамото ми. „Не им се сърди, Мария просто е такава…“

„Петре, не мога повече!“, избухнах аз. „Всеки път, когато Ива има нужда от тях, те намират извинение! Колата, вилата, някакви сметки… А тя страда! Не виждаш ли?“

Той замълча. Знаех, че го боли, но лоялността му към родителите беше като невидима стена между нас.

На следващия ден заведох Ива на училище. По пътя тя мълчеше. Вечерта беше представлението – първото ѝ участие в училищния театър. Салонът беше пълен с родители и баби и дядовци. Само нашите места бяха празни откъм роднини.

След представлението Ива ме попита: „Мамо, ако някой ден имам кола, ще я избера ли пред теб?“ Засмях се през сълзи и я прегърнах силно.

Седмици наред в дома ни цареше студенина. Петър се опитваше да балансира между мен и родителите си. Аз усещах как отчаянието ме поглъща. Започнах да се питам дали не съм прекалено строга към тях. Може би са израснали в други времена, когато материалното е било символ на успеха?

Една вечер реших да говоря открито със свекърва си. Отидох при тях сама. Мария ме посрещна с обичайната си хладност.

„Мария, трябва да поговорим“, започнах аз. „Ива страда. Тя има нужда от вас.“

Тя повдигна вежди: „Не преувеличаваш ли малко? Децата са издръжливи.“

„Не става дума само за нея“, отвърнах аз. „Става дума за всички нас. За това какво избираме – хората или вещите.“

Георги се намеси: „Ние сме ви помагали много пъти! Само защото не можем да дойдем веднъж…“

„Не е веднъж“, прекъснах го аз. „Това е модел. Винаги има нещо по-важно от внучката ви.“

Мария замълча за миг и после каза: „Може би не разбираш колко сме работили за всичко това. Колата е нашата гордост.“

„А Ива? Тя не заслужава ли вашата гордост?“

Тръгнах си със сълзи в очите. Вкъщи Петър ме чакаше притеснен.

„Как мина?“, попита той тихо.

„Не знам… Може би никога няма да разберат.“

Дните минаваха бавно. Ива започна да избягва разговорите за баба и дядо. Виждах как се затваря в себе си.

Една вечер я намерих да рисува сама в стаята си. На листа беше нарисувала семейство – мама, татко и тя. Баба и дядо стояха далеч, до една голяма кола.

Седнах до нея и я прегърнах.

„Знаеш ли, мамо“, каза тя тихо, „понякога хората обичат различни неща.“

Петър влезе и видя рисунката. За първи път го видях да плаче.

На следващия ден той сам отиде при родителите си.

Вечерта се върна мълчалив.

„Говорих с тях“, каза той. „Мисля, че започват да разбират.“

С времето отношенията ни се промениха. Мария започна да идва по-често при Ива – понякога само за половин час, но вече без извинения за колата или вилата.

Но белезите останаха.

Сега често се питам: Кое е по-ценно – ламарината или кръвта? Колко струва едно детско сърце? А вие как бихте постъпили?