Между любовта и дълга: Историята на една българска дъщеря

— Не! Казах ти, че няма да го допусна в този дом! — гласът на майка ми отекваше в малката кухня, където миришеше на изгорял хляб и отчаяние. Стоях срещу нея, стиснала чашата с чай така силно, че се страхувах да не се счупи.

— Мамо, обичам го. Не можеш да ми забраниш да бъда щастлива — прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха като тежки облаци пред буря.

Тя се обърна рязко, очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв. — След всичко, което преживяхме заедно? След като баща ти ни заряза заради онази жена и ни остави сами? Аз ли трябва да гледам как пак ще страдаш?

В този момент сякаш времето се върна назад. Бях на 14, когато татко си тръгна. Помня как майка ми седеше на ръба на леглото, с ръце в скута, безмълвна. Помня как за две години живяхме под един покрив с него и новата му жена — Мария. Всеки ден беше изпитание. Майка ми се бореше да не рухне пред мен, а аз се преструвах, че не чувам нощните ѝ плачове.

Когато най-сетне намери сили и ги изгони от апартамента ни в Люлин, си мислех, че всичко ще се оправи. Но тогава дойде другата битка — оцеляването. Майка ми работеше на две места — в детска градина и като чистачка в един офис. Аз учех до късно, за да вляза в университета. Вечерите ни минаваха в тишина, само понякога споделяхме по някоя смешка от деня, за да не забравим какво е да се смееш.

Сега съм на 25. Работя като учителка по български език и литература в едно училище в Младост. Животът ми изглежда подреден — имам работа, приятели, а от две години до мен е Даниел. Срещнахме се случайно на спирката на метрото. Той беше различен — спокоен, внимателен, с онзи топъл поглед, който ме караше да вярвам, че всичко ще бъде наред.

Но майка ми не го харесваше от самото начало. „Той е като баща ти — ще те остави!“, повтаряше тя всеки път, когато го видеше. Не ѝ харесваше, че Даниел е от провинцията — от едно малко село до Плевен. Не ѝ харесваше, че родителите му са бедни и че той все още изплаща студентски заем. „Ще се пренесат тук и ще ни изядат хляба!“, казваше тя с горчивина.

— Мамо, той не е татко! Даниел ме обича! — опитвах се да я убедя.

— Всички мъже са еднакви! Като им стане трудно — бягат! А после ти оставаш сама да събираш парчетата!

Вечерите ни отново станаха тежки. Майка ми започна да се затваря в себе си, да не говори с мен с дни. Виждах как страда, но не разбирах защо не може да приеме щастието ми.

Една вечер Даниел дойде у нас с букет лалета за майка ми.

— Добър вечер, госпожо Иванова! Надявам се, че сте добре — каза той плахо.

Тя го изгледа студено:

— Не съм добре! И няма да бъда добре, докато не разбереш, че тук не си желан!

Даниел ме хвана за ръката под масата. Усетих как трепери.

— Мамо! Това е домът ми! И аз решавам кой е желан тук!

Тя избухна:

— Домът ти? Аз го изплатих! Аз го поддържам! Ако не ти харесва — върви с него!

В този момент разбрах колко дълбока е раната ѝ. Тя се страхуваше да не остане сама. Страхуваше се да не я изоставя така, както татко изостави нас двете.

След този скандал Даниел спря да идва у нас. Започнахме да се виждаме навън или у тях — в малката му квартира в Студентски град. Майка ми ставаше все по-замислена и тъжна. Един ден я намерих да рови из старите снимки.

— Помниш ли тази снимка? — показа ми една избеляла снимка от морето във Варна.

— Да… Бях на осем.

— Тогава още вярвах, че семейството може всичко…

Седнах до нея и я прегърнах.

— Мамо… Аз те обичам. Но имам право на свой живот.

Тя ме погледна със сълзи:

— А ако утре той те остави? Ще се върнеш ли при мен?

— Не знам… Но трябва да опитам.

В следващите седмици напрежението вкъщи стана непоносимо. Майка ми започна да намеква, че ако остана с Даниел, ще трябва да напусна апартамента. Приятелките ми казваха: „Това е емоционален шантаж!“, но аз знаех колко самотна е тя.

Една вечер Даниел ме попита:

— Готова ли си да живееш с мен? Ще намерим малък апартамент под наем… Ще започнем отначало.

Погледнах го и усетих как сърцето ми се къса на две. Обичах го, но не можех да оставя майка си сама.

— Не знам дали мога…

Той въздъхна:

— Ако не опитаме сега, кога?

Седмици наред се лутах между двама души — между миналото и бъдещето си. Майка ми ставаше все по-настойчива: „Ще видиш, че ще те предаде!“ Даниел ставаше все по-отчаян: „Обичам те, но не мога повече така!“

Една вечер събрах багажа си и тръгнах към вратата. Майка ми стоеше на прага:

— Ако излезеш сега…

Погледнах я през сълзи:

— Мамо… Прости ми.

Затворих вратата зад себе си и усетих как светът ми се разпада и изгражда наново едновременно.

Сега живея с Даниел в малък апартамент под наем в Надежда. Майка ми не ми говори вече месец. Всяка вечер гледам телефона си и чакам тя да се обади…

Питам се: Кога една дъщеря има право на свой живот? И колко струва щастието ни, ако трябва да избираме между любовта и дълга към родителя?