Между любовта и границите: Как се научих да пусна сина си да живее своя живот

— Дарио, пак ли ще закъснееш? — гласът ми трепери, докато държа телефона, а в кухнята мирише на прясно изпечен хляб. Часът е почти десет вечерта, а той още не се е прибрал. Сърцето ми бие лудо, сякаш всяка минута без него е пропаст, в която потъвам.

— Мамо, имаме гости у Емилия. Ще се прибера по-късно, не ме чакай — гласът му е спокоен, но аз чувам нещо друго: отдалечаване, нов живот, в който вече нямам място.

Затварям телефона и се оглеждам — масата е подредена за трима, както винаги. Откакто Дарио се ожени за Емилия, домът ми е по-тих, а аз — по-самотна. Опитвам се да бъда добра свекърва, но понякога усещам как ревността ме задушава. Не към Емилия като човек — тя е мила, възпитана, грижовна — а към това, че вече не съм центърът на вселената на сина си.

Всяка сутрин ставам рано, приготвям любимите му мекици, а той все по-рядко идва. Емилия работи в банка и често го кани на вечери с колеги. Понякога ми се струва, че го губя. Сестра ми Мария ме съветва:

— Весела, остави ги да си живеят живота. Ти си направила достатъчно.

Но как да оставя? Как да спра да мисля за него? След смъртта на баща му Дарио беше всичко за мен. Животът ми се въртеше около неговите нужди — уроци по математика, футболни тренировки, първата му любов. А сега?

Една вечер, докато подреждам снимки в стария албум, намирам снимка от абитуриентския му бал. Усмихнато момче с очи като моите. Сълзите ми капят върху снимката. Чувствам се ненужна.

— Мамо, добре ли си? — чува се гласът на Емилия от вратата. Не съм я чула да влиза.

— Добре съм, Емилия. Просто си спомнях…

Тя сяда до мен и ме хваща за ръката.

— Знам, че ти е трудно. И аз бих страдала, ако някой ден изгубя Дарио така… Но той има нужда и от теб, и от мен. Просто по различен начин.

Поглеждам я — очите ѝ са пълни със съчувствие. За миг усещам топлина към това момиче.

— Не искам да ви преча — прошепвам.

— Не ни пречиш. Но трябва да ни позволиш да сбъркаме сами понякога.

Думите ѝ ме пронизват като игла. Виждам себе си — майка, която не може да пусне детето си дори когато то вече е мъж.

Седмици наред се боря със себе си. Започвам да излизам повече — срещам се със стари приятелки от читалището, записвам се на курс по рисуване. Вечерите ми вече не са изпълнени само с чакане.

Един ден Дарио ми звъни:

— Мамо, ще дойдеш ли на вечеря у нас? Емилия ще прави мусака по твоята рецепта.

Сърцето ми подскача от радост и страх едновременно. Отивам с домашен сладкиш и букет цветя за Емилия. Виждам как двамата се смеят в кухнята — млади, влюбени, свободни.

По време на вечерята Дарио ме прегръща:

— Благодаря ти за всичко, мамо. Без теб нямаше да съм това, което съм.

За първи път от години усещам лекота. Разбирам — любовта не е окови. Любовта е свобода да пуснеш човека да лети.

Връщам се у дома и гледам празната маса. Но вече не плача. Усмихвам се и си мисля: „Ако не бях пуснала Дарио да живее своя живот, щях ли някога да намеря себе си?“

Понякога нощем още се будя и слушам тишината. Но вече знам — не съм сама. Имам себе си. А това е най-голямото освобождение.

Кажете ми — колко от вас са преминали през това? Кога разбрахте, че трябва да пуснете децата си?