Между любовта и истината: Изповедта на една българска майка

— Мамо, пак ли ще започваш? — гласът на Петър трепери от раздразнение, докато слага чинията си в мивката. В кухнята мирише на изстинала леща и неизказани думи. Стоя до прозореца, стискам ръба на перваза, а сърцето ми се свива като изстискан лимон.

— Не започвам, Петре — прошепвам, но думите ми се разпиляват във въздуха като прах. — Просто… не мога да гледам как се измъчваш.

Той ме поглежда с онзи поглед, който помня от детството му — когато се беше изгубил в парка и ме намери след часове търсене. Сега обаче не е дете. Сега е мъж, женен за жена, която не заслужава добротата му.

Всяка вечер слушам как вратата на апартамента им се хлопва с трясък, как гласът на Елица — снахата ми — се извисява над неговия. „Петре, пак ли забрави да вземеш хляб? Не можеш ли поне веднъж да направиш нещо като хората?“ Чувам я през стените, през тънките панели на панелката ни в Люлин. Понякога си мисля, че и съседите отгоре чуват всичко.

Петър се прибира късно, с угаснали очи. Питам го как е минал денят, а той само вдига рамене. Не искам да го притискам, но всяка бръчка по лицето му е като нож в сърцето ми.

— Мамо, Елица е уморена. Работи много. Аз… аз съм добре — казва ми той една вечер, докато си сипва супа.

— Добре ли си? — не издържам и гласът ми се пречупва. — Защото не изглеждаш добре, Петре. Не си ял от вчера, отслабнал си… А тя? Тя дори не те пита как си!

Той оставя лъжицата и ме гледа дълго. В този миг усещам пропастта между нас — пропаст, която Елица копае всеки ден с думите и поведението си.

Спомням си първата ни среща с нея. Беше студен януари, а тя дойде с къса пола и високи токчета. Усмихна се фалшиво и едва ме поздрави. Още тогава нещо в мен се сви. Но Петър беше щастлив — за първи път от години го виждах да се смее истински.

— Мамо, тя е различна — каза ми тогава. — С нея се чувствам жив.

Сега обаче виждам как животът изтича от него като вода през пръсти.

Една вечер го дочаках пред блока. Беше почти полунощ, а той се прибираше сам, влачейки краката си по мокрия асфалт.

— Петре, хайде да поговорим — спрях го аз.

Той въздъхна тежко.

— Мамо, моля те… Не искам да говорим за това.

— Но трябва! Не виждаш ли какво става? Тя те използва! Виждала съм я с друг мъж пред магазина! Чух я да говори по телефона… Не мога повече да мълча!

Петър ме погледна така, сякаш съм му забила нож в гърба.

— Какво говориш? — прошепна той. — Мамо, ти си въобразяваш! Елица ме обича!

— Не те обича! — извиках аз през сълзи. — Никога не те е обичала! Само те държи заради парите ти!

Той се обърна и тръгна към входа без да каже нищо повече. Стоях под дъжда и усещах как всичко се разпада.

Оттогава Петър идва все по-рядко. Когато звъня по телефона, Елица винаги отговаря първа:

— Какво искате пак? Петър е зает.

— Искам само да чуя сина си…

— Той няма време за вас.

Затваря ми слушалката в лицето. Понякога плача цяла нощ. Питам се къде сбърках като майка. Дали прекалено го обичах? Дали го задушавах със загрижеността си?

Съседката ми Иванка казва:

— Остави ги, Марийче. Младите сами трябва да си решават проблемите.

Но как да оставя детето си да страда? Как да гледам безучастно?

Една неделя реших да отида до тях без предупреждение. Звъннах на вратата им с торба домашни курабии.

Елица отвори и ме изгледа от глава до пети.

— Какво правите тук?

— Донесох малко сладки за Петър…

— Той спи. И не обича вашите курабии.

В този момент Петър се появи зад гърба ѝ — блед, с тъмни кръгове под очите.

— Мамо… по-добре си върви — каза тихо той.

Сълзите ми потекоха сами. Оставих курабиите на прага и тръгнах надолу по стълбите.

Сега седя сама в кухнята и гледам снимките от детството му. Питам се дали някога ще ми прости, че се опитах да го защитя. Или ще ме намрази завинаги?

Може би сгреших. Може би трябваше да замълча. Но коя майка може да гледа безучастно как детето ѝ страда?

Кажете ми, има ли по-голяма болка от тази? Какво бихте направили на мое място?