Между любовта и лоялността: Моята борба като свекърва

– Не мога повече, мамо! – гласът на Георги трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи. Стоеше пред мен в кухнята, стиснал юмруци, а аз усещах как сърцето ми се свива от болка и вина. Беше късна есен, дъждът барабанеше по прозореца, а в апартамента ни в Пловдив сякаш нямаше въздух.

– Георги, моля те, не говори така – прошепнах аз, но думите ми увиснаха между нас като тежък облак. Мария беше в другата стая, чувах как тихо плаче. От месеци напрежението между тях растеше, а аз… аз бях убедена, че мога да помогна. Че майчината любов може да спаси всичко.

Всичко започна преди година, когато Георги и Мария се ожениха. Беше хубава сватба – скромна, но весела, с роднини от цяла България. Аз се гордеех със сина си – умен, работлив, добър човек. Мария ми харесваше – мила, възпитана, но… някак си не беше достатъчно силна за него. Така поне мислех тогава.

Първите месеци след сватбата често ги канех на вечеря. Готвех любимите им ястия – мусака, пълнени чушки, баница. Опитвах се да съм близо до тях, да им помагам с каквото мога. Но скоро започнах да забелязвам дребни неща: Мария не подреждаше масата както трябва, забравяше да изглади ризите на Георги, не готвеше достатъчно често. Виждах умората в очите на сина си и реших, че трябва да се намеся.

– Мария, знаеш ли, че Георги обича кафето си без захар? – подхвърлях уж между другото.
– Да, знам – отвръщаше тя тихо.
– А защо тогава му го правиш сладко? – усмихвах се уж мило, но усещах как я притискам.

С времето започнах да давам все повече съвети – как да се грижи за дома, как да подкрепя Георги в работата му, дори как да се облича. Мария се затваряше в себе си, а Георги ставаше все по-напрегнат. Не разбирах защо не ме слушат – аз исках само най-доброто за тях!

Една вечер ги чух да се карат. Седях в хола и слушах през стената:
– Не мога повече! – извика Мария. – Твоята майка постоянно ме критикува! Чувствам се като гостенка в собствения си дом!
– Тя просто иска да помогне – опита се да я успокои Георги.
– Това не е помощ! Това е контрол!

Тези думи ме удариха като шамар. За първи път се замислих дали наистина помагам или просто налагам своите представи за щастие. Но беше късно – отношенията им вече бяха обтегнати до крайност.

Скоро след това Георги започна да идва все по-често при мен сам. Разказваше ми за проблемите им, а аз го подкрепях:
– Може би Мария не е готова за семейство… Може би трябва да поговориш с нея по-сериозно.

Вместо да ги сближа, аз ги разделях още повече. Един ден Мария дойде при мен със сълзи на очи:
– Госпожо Елена, моля ви… Оставете ни малко пространство. Обичам Георги, но не мога да дишам под вашия поглед.

Почувствах се предадена и обидена. Как може тя да не разбира колко я обичам? Как може да ме обвинява за техните проблеми?

Минаха седмици на мълчание и студенина. Георги спря да ми звъни всеки ден. Мария избягваше срещите с мен. Чувствах се сама и ненужна. Започнах да се питам: Къде сбърках? Дали любовта ми не беше прекалена? Или просто не знаех кога да спра?

Една вечер Георги дойде при мен – сам, със зачервени очи.
– Мамо… Разделяме се с Мария.

Светът ми се срина. Всичко, което бях правила с добри намерения, доведе до обратното. Седяхме дълго в тишина.
– Може би… ако не се беше намесвала толкова… – прошепна той.

Тези думи ме пронизаха като нож. За първи път осъзнах истината: понякога любовта може да задуши вместо да подкрепи.

Минаха месеци. Георги се премести в София заради работа. Мария замина при родителите си във Варна. Аз останах сама в апартамента в Пловдив – с вината си и безсънните нощи.

Понякога сядам на балкона и гледам към светлините на града. Питам се: Дали щях да ги загубя, ако бях дала повече свобода? Дали майчината любов трябва винаги да бъде толкова силна?

Скъпи читатели, кажете ми: Кога една майка трябва да спре? Кога любовта преминава границата и става пречка вместо подкрепа?