Между любовта и мечтата: Борбата за второ дете

– Александра, пак ли започваш с тази тема? – гласът на Николай отекна в малката ни кухня, докато държеше чашата си с кафе така, сякаш тя е единственото, което го държи здраво за този свят.

Стоях до прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех дали сълзите ми ще се слеят с капките отвън. Вече не броях колко пъти сме водили този разговор. Може би десетки. Може би стотици. Всеки път завършваше с тишина, която режеше въздуха като нож.

– Не започвам, Николай. Просто… не мога да спра да мисля за това. Знаеш колко го искам – прошепнах, опитвайки се да не се разплача.

Той въздъхна тежко, остави чашата на масата и ме погледна с онзи уморен поглед, който познавах толкова добре. Погледът на човек, който е преживял твърде много и вече не вярва в чудеса.

– Александра, аз съм на петдесет и пет. Имам две деца – Виктор е вече на двадесет и две, а Мария – на седемнайсет. Не мога да започна всичко отначало. Не искам. Не съм сигурен, че имам сили за това.

Стиснах ръцете си в юмруци. Сърцето ми туптеше лудо. Знаех всичко това още когато се запознахме преди седем години. Знаех за двата му развода, за болката от раздялата с децата му, които виждаше рядко. Но тогава бях сигурна, че любовта ни ще победи всичко.

– А аз? Аз нямам нито едно дете, Николай! – гласът ми трепереше. – Ти имаш спомени, снимки, истории… А аз? Какво ще остане от мен?

Той се приближи до мен и сложи ръка на рамото ми.

– Ти си всичко за мен. Но не мога да ти дам това, което искаш. Не искам да ставам баща на шейсет. Не искам пак да минавам през безсънните нощи, през тревогите… Има ли смисъл да се караме за нещо, което може да ни раздели?

Замълчах. В главата ми ехтяха думите му. Бяхме стигнали до ръба на пропастта и всеки опит да я прескочим ни отдалечаваше още повече.

Седмици наред живеехме като непознати. Говорехме си само за работа, за сметки, за това какво ще вечеряме. Избягвахме темата за детето като чума. Но тя беше навсякъде – в погледите на приятелките ми, които вече имаха по две деца; в майките на детската площадка; в рекламите по телевизията.

Една вечер, докато миех чиниите, телефонът на Николай звънна. Беше Виктор – синът му от първия брак. Чух как Николай се смее по телефона, как говори за университета на Виктор, за новата му приятелка. Гласът му беше топъл и жив – нещо, което рядко чувах напоследък.

Когато затвори, го попитах:

– Чувстваш ли се щастлив като баща?

Той ме погледна изненадано.

– Разбира се. Обичам децата си повече от всичко.

– Тогава защо не искаш да ми дадеш този шанс? Защо не искаш да изпитам това щастие?

Той замълча дълго. После каза тихо:

– Защото се страхувам. Страх ме е, че няма да мога да бъда добър баща този път. Че ще те разочаровам. Че ще останеш сама с всичко.

Сълзите ми потекоха безконтролно.

– Аз не искам да съм сама… Но ако не опитаме, ще бъда сама по друг начин.

В следващите дни започнах да усещам как между нас се появява невидима стена. Николай ставаше все по-затворен, а аз – все по-отчаяна. Започнах да търся подкрепа при майка ми.

– Мамо, какво да правя? – попитах я една вечер по телефона.

– Дете мое, ако толкова го искаш, трябва да говориш с него открито. Но помисли добре – едно дете не може да залепи счупено семейство. Ако той не е готов… ще страдаш цял живот.

Думите й ме пронизаха като нож. Но не можех да се откажа толкова лесно.

Една неделя поканих Николай на разходка в Борисовата градина. Беше студено, но слънцето проблясваше между клоните.

– Николай – започнах аз, – знам колко ти е трудно. Но аз не мога да живея с мисълта, че никога няма да стана майка. Не мога да се примиря.

Той спря и ме погледна право в очите.

– А ако избера теб пред детето? Ако останем само двамата?

Погледнах го дълго. В този момент разбрах колко много го обичам… но и колко много боли тази любов.

– Не знам дали ще мога да простя на себе си… ако се откажа от мечтата си заради теб.

Вървяхме мълчаливо до края на алеята. Всяка стъпка беше тежка като камък.

Вечерта легнахме в леглото като двама непознати. Слушах тишината и се питах: „Колко струва една мечта? И кога любовта се превръща в жертва?“

А вие… бихте ли се отказали от мечтата си заради човека до вас? Или бихте рискували всичко за шанса да станете родител?