Между любовта и парите: Историята на една българска снаха

– Пак ли ще идват? – прошепнах на Георги, докато гледах през прозореца как старата Лада на родителите му спира пред блока ни. Сърцето ми се сви. Беше вторник, а те идваха само когато Георги вземаше заплата.

– Моля те, Мария, не започвай пак… – въздъхна той, сякаш вече се беше предал. – Те са ми родители.

– Родители ли? Или просто хора, които се сещат за теб само когато им трябва нещо?

Георги не отговори. Знаех, че го боли. Виждах го по начина, по който стискаше юмруци и гледаше в пода. Вратата се отвори с трясък и свекърва ми – леля Дора – влезе с познатата си усмивка, която никога не стигаше до очите ѝ.

– Ох, Марийче, как си, мило? – започна тя, докато вече оглеждаше масата за нещо сладко. – Георги, я дай едно кафенце, че цял ден съм на крак.

Свекър ми, бай Стефан, седна тежко на дивана и веднага започна да разказва как пенсията пак не стига, как токът е скъп, а лекарствата още повече. Знаех накъде отива този разговор. Винаги завършваше с едно и също:

– Георги, синко, ако можеш да помогнеш този месец… Само малко, колкото да закърпим положението.

Георги кимна без дума. Извади портфейла си и подаде няколко банкноти. Аз стиснах зъби. Знаех, че тези пари са за сметките ни, за детската градина на малкия Дани.

След като си тръгнаха, в апартамента остана тежка тишина. Георги седна до мен и ме хвана за ръка.

– Знам какво ще кажеш… Но те са ми родители. Не мога да ги оставя.

– А нас кой ще ни остави? – попитах тихо. – Когато ти беше болен миналата година и лежа в болницата, дойдоха ли? Когато Дани имаше рожден ден, обадиха ли се?

Георги замълча. Очите му се напълниха със сълзи.

– Не искам да ги мразиш – прошепна той. – Просто… така са свикнали.

– А ти свикна ли да бъдеш използван?

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за мечтите ни да си купим собствено жилище, за това как всеки месец броим стотинките до заплата. Защо винаги трябваше да избираме между нашето семейство и неговите родители?

На следващия ден на работа колежката ми Петя ме попита защо изглеждам толкова уморена.

– Свекърите пак бяха у нас – признах аз. – Взеха последните ни пари.

– Ох, Мария, това е типично! И моите така правят с брат ми. Само когато има пари го търсят. Като няма – все едно не съществува.

Вечерта реших да говоря с Георги сериозно.

– Трябва да поставим граници – казах му. – Не можем вечно да даваме всичко от себе си и да получаваме само празни думи в замяна.

– Ще се опитам… – промълви той. – Но ако ги изгубя напълно?

– А ако изгубиш нас?

Думите ми увиснаха във въздуха като тежък облак. Знаех, че го боли. Но болеше и мен. Болеше ме да гледам как човекът, когото обичам най-много, се разкъсва между две семейства – едното по кръв, другото по избор.

Седмица по-късно свекърите пак дойдоха. Този път аз ги посрещнах на вратата.

– Здравейте! – усмихнах се учтиво. – Днес няма да можем да ви помогнем финансово. Имаме свои сметки и нужди.

Леля Дора ме изгледа така, сякаш съм ѝ забила нож в гърба.

– Ама как така? Георги винаги ни е помагал!

– Време е и ние да помислим за себе си – казах твърдо.

Те си тръгнаха обидени. Георги беше мълчалив цяла вечер. Но после дойде при мен и ме прегърна.

– Благодаря ти… Може би трябваше отдавна да го направя сам.

Знам, че нещата няма да се оправят лесно. Знам, че ще има още сълзи и обиди. Но поне вече сме заедно в това решение.

Понякога се питам: Колко струва едно семейство? И кога любовта към родителите престава да бъде жертва и започва да бъде слабост?