Между любовта и страха: Моят дом, моята сигурност

– Мамо, трябва да поговорим сериозно – гласът на Мария, снаха ми, проряза тишината в кухнята като нож. Стоеше срещу мен, ръцете ѝ бяха скръстени пред гърдите, а очите ѝ – твърди като камък. Синът ми, Даниел, седеше до нея, гледаше в пода и нервно въртеше халката си.

– Какво има, Мария? – опитах се да прозвуча спокойно, макар че вече усещах как сърцето ми се свива.

– Знаеш, че отдавна търсим по-голям апартамент. Сега най-накрая намерихме идеалния – близо до училището на Виктор, с просторна тераса и детска стая за второто дете. Но… – тя замълча за миг, после продължи по-тихо: – Не ни достигат парите. Ако продадеш този апартамент и се преместиш при баба ти в селото, ще можем да сбъднем мечтата си.

В този момент времето спря. Чувах само тикането на стенния часовник и далечния лай на кучето на съседите. Даниел не каза нищо. Не ме погледна. Само Мария ме гледаше право в очите – настоятелно, почти обвинително.

– Мамо, моля те… – прошепна той най-накрая.

В този апартамент живея от 37 години. Тук отгледах Даниел. Тук погребах съпруга си. Тук всяка вещ има своя история – снимката на стената, килимът от майка ми, люлеещият се стол до прозореца. Как да се разделя с всичко това? Как да стана гостенка в собствения си живот?

– Не мога просто така да си тръгна – казах тихо. – Това е моят дом.

Мария въздъхна раздразнено:

– Мислиш само за себе си! А ние? А децата? Не ти ли пука за нас?

Тези думи ме удариха като шамар. Винаги съм давала всичко за Даниел. Работех на две места, за да може да учи в София. Помагах им с гледането на Виктор. А сега съм егоистка?

През следващите дни не можех да спя. Въртях се в леглото и мислех: може би Мария е права. Може би наистина съм твърде привързана към миналото. Но какво ще стане с мен? На 63 години съм. В селото няма лекари, няма приятели, няма живот. Ще бъда сама сред спомените на чужди хора.

Една вечер Даниел дойде сам. Седна до мен на дивана и дълго мълча.

– Мамо… – започна плахо. – Знам, че ти е трудно. Но Мария много държи на този апартамент. Ако не го купим сега, ще го вземе друг.

– А ти? Ти какво искаш? – попитах го аз.

Той ме погледна за пръв път от дни:

– Искам всички да сме щастливи. Но не искам да те наранявам.

Сълзите ми потекоха сами. Прегърнах го силно, сякаш беше още малко момче.

На следващия ден Мария дойде пак – този път с Виктор за ръка.

– Бабо, мама каза, че ще имаме нова стая! Ще дойдеш ли да спиш при мен? – попита ме той с невинните си очи.

Сърцето ми се разкъса на две. Защо трябва да избирам между собственото си спокойствие и щастието на детето си?

Обадих се на сестра ми Катя. Тя живее в Пловдив и винаги е била по-решителната от нас двете.

– Недей да се жертваш пак! – каза тя остро. – Веднъж дадеш ли всичко, после никой няма да го оцени.

– Но това е синът ми…

– И ти си човек! Помисли за себе си поне веднъж!

Думите ѝ ме разтърсиха. Цяла нощ гледах тавана и се чудех: ако продам дома си, ще докажа ли любовта си към Даниел? Или ще изгубя себе си завинаги?

На следващата седмица Мария започна да ми праща обяви за къщи в селото. Дори доведе брокер да огледа апартамента без мое съгласие.

– Не можеш така! – избухнах аз. – Това е моят дом! Аз решавам кога и дали ще го продам!

Мария млъкна за миг, после изсъска:

– Добре тогава! Щом не искаш да помогнеш на сина си, не ни търси повече!

Даниел стоеше в коридора, безмълвен и объркан.

Минаха дни без обаждане от тях. Апартаментът ми беше по-тих от всякога. Само снимката на Даниел като малък ми напомняше за времето, когато всичко беше по-просто.

Една сутрин получих писмо от Виктор:

„Бабо, липсваш ми. Кога ще дойдеш пак? Обичам те!“

Сълзите ми напълниха очите. Разбрах, че каквото и да избера, някой ще страда.

Седнах до прозореца и се загледах в града под мен. Толкова години съм градяла този живот тухла по тухла… Сега трябва ли да го разрушавам заради чужди мечти?

Може би любовта понякога значи да кажеш „не“. Може би понякога трябва да пазиш себе си, за да можеш да обичаш истински другите.

Кажете ми вие: Кое е по-важно – сигурността или жертвата? Къде свършва майчината любов и започва самоуважението?