Между майка и съпруга – Как почти изгубих себе си в чуждо семейство
– Не може така, Мария! В тази къща има ред! – гласът на свекърва ми, леля Станка, отекна в коридора, докато държеше в ръка мократа кърпа, с която току-що беше изтрила пода. Стоях като закована до вратата на кухнята, с чиния в ръка, а сърцето ми блъскаше в гърдите. Беше осем сутринта, а вече усещах как денят ми се изплъзва изпод краката.
– Просто исках да закуся с Даниел… – опитах се да кажа тихо, но думите ми увиснаха във въздуха.
– Закуска се прави в седем! Ти пак си закъсняла! – не отстъпваше тя. Погледнах към мъжа си, който седеше на масата с вестник. Той не каза нищо. Само се престори, че чете.
Така започваше почти всяка сутрин в нашия дом в Пловдив. Когато се омъжих за Даниел, вярвах, че ще имаме свой живот, че ще сме семейство. Но вместо това се озовах в къщата на неговите родители – стара двуетажна кооперация с дебели стени и още по-дебели традиции. Леля Станка беше властна жена, която не търпеше чуждо мнение. Всичко трябваше да бъде по нейния ред: кога се става, кога се яде, кога се чисти. Аз бях просто „жената на Даниел“.
В началото се опитвах да се впиша. Помагах в кухнята, чистех, слушах историите ѝ за младостта ѝ в Родопите. Но с времето започнах да усещам как губя себе си. Не можех да поканя приятелки на гости – „Не е редно, Мария!“, не можех да избера пердета за стаята ни – „Тези са от майка му, ще ги оставим!“. Дори когато забременях, тя настояваше да ми казва какво да ям и кога да си почивам.
Една вечер, докато миех чиниите след поредната семейна вечеря, чух как леля Станка говори с Даниел в хола:
– Твоята жена не умее да готви като хората! Как ще гледа дете? Трябва да я научиш!
Сълзите ми потекоха безшумно. Чувствах се сама в собствения си дом. Мъжът ми рядко ме защитаваше – беше свикнал майка му да решава всичко. А аз? Аз се превръщах в сянка на самата себе си.
Един ден майка ми ме посети. Видя ме бледа и уморена.
– Миме, какво ти е? – попита тя загрижено.
– Нищо… просто съм уморена – излъгах.
– Не си щастлива тук. Виждам го в очите ти. Не позволявай на никого да ти отнема радостта! – прошепна тя и ме прегърна.
Тези думи ме разтърсиха. Започнах да се питам: коя съм аз? Къде изчезна момичето, което мечтаеше за собствен дом и семейство?
Скоро след това родих нашата дъщеря – малката Елица. Надявах се, че сега всичко ще се промени. Но напрежението само се засили. Леля Станка настояваше да къпе бебето, да го облича по свой вкус, дори решаваше кога да го кърмя.
Една нощ Елица плачеше неспирно. Опитвах се да я успокоя, когато леля Станка нахлу в стаята:
– Дай я насам! Ти не знаеш какво правиш!
– Моля те, остави ме! Това е моето дете! – извиках за първи път.
Тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ забила нож в гърба.
– Неблагодарница! – прошепна и излезе трясвайки вратата.
На следващия ден Даниел беше мълчалив. Опитах се да говоря с него:
– Не мога повече така… Имам нужда от пространство, от уважение! Това е нашето семейство!
Той въздъхна тежко:
– Знаеш колко е трудна майка ми… Но това е нейният дом.
– А нашият дом кога ще бъде? – попитах през сълзи.
Дълго време мислех дали да остана или да си тръгна. Страхувах се – от мнението на хората, от самотата, от неизвестното. Но една сутрин събрах кураж и казах на Даниел:
– Или намираме свой дом и започваме начисто, или си тръгвам с Елица.
Видях болката в очите му. Но този път не отстъпих. След седмица намерихме малък апартамент под наем. Преместихме се само с най-необходимото – няколко дрехи, детското легло и много страхове.
Първите дни бяха трудни. Липсваше ми сигурността на стария дом, но усещах как дишам по-леко. Започнах отново да каня приятели на кафе, да излизам с Елица в парка, да готвя любимите си ястия без страх от критика.
Леля Станка не ми прости лесно. Обаждаше се рядко и все с упрек:
– Как можа така? Остави ни сами!
Но аз вече знаех: ако не защитя себе си и семейството си, никой няма да го направи вместо мен.
Сега понякога се питам: Колко жени като мен живеят в чужди домове и чужди правила? Колко от нас имат смелостта да кажат „стига“? А ти би ли го направила?