Между майка ми и съпруга ми: Пътят към себе си през бурята на семейните връзки

– Не мога повече така, Мария! – гласът на Петър трепереше, а очите му бяха пълни с умора. Стоеше до прозореца в нашата малка кухня в Люлин, ръцете му бяха стиснати в юмруци. – Всеки път, когато вземем решение, ти първо питаш майка си. Дори за това какво ще вечеряме!

Сърцето ми се сви. Знаех, че е прав. Но как да му обясня, че майка ми – Стефка – беше всичко за мен? Тя ме отгледа сама, след като баща ми ни напусна, когато бях на шест. Винаги казваше: „Само ние двете сме си останали, Марийче. Трябва да се държим една за друга.“ И аз го вярвах. До ден днешен.

Но сега, когато съм омъжена жена, тази връзка започна да тежи. Майка ми звънеше всяка сутрин – „Как е Петър? Яде ли достатъчно? Не забравяй да му гладиш ризите!“ – и всяка вечер: „Марийче, не забравяй да си починеш. Не оставяй Петър да ти се качва на главата.“

Понякога се улавях, че повтарям нейните думи дословно пред Петър. Веднъж дори му казах: „Мама смята, че трябва да спестяваме повече.“ Той ме изгледа така, сякаш съм го предала.

– А ти какво мислиш? – попита той тогава тихо.

Не знаех какво да отговоря. Бях свикнала да мисля през нейните мисли.

Вечерта след онзи скандал с Петър седях на ръба на леглото и се чудех коя съм аз без гласа на майка ми в главата си. Телефонът иззвъня – разбира се, беше тя.

– Марийче, чух се с леля ти Галя. Казала й си, че Петър искал да ходите на море само двамата? Как така без мен? – гласът й беше остър като нож.

– Мамо, искаме малко време сами…

– Ама ти забрави ли кой ти държеше ръката, когато беше болна? Кой ти купи първия учебник? Петър ли беше до теб тогава?

Сълзите ми потекоха безшумно. Чувствах се виновна, сякаш я предавам. Но и ядосана – защо не може да ме остави да бъда щастлива?

На следващия ден Петър не се прибра навреме. Не отговори на обажданията ми. Седях сама в тъмния хол и усещах как страхът ме задушава. Когато най-накрая влезе, изглеждаше отчаян.

– Мария… Обичам те. Но ако не сложиш граница между нас и майка ти… ще си тръгна.

Тези думи ме удариха като шамар. За първи път осъзнах колко много съм позволила на майка ми да управлява живота ми. През нощта не можех да заспя. Въртях се и си повтарях: „Коя съм аз? Дъщерята на Стефка или съпругата на Петър?“

На следващата сутрин отидох при майка ми. Апартаментът й миришеше на кафе и лавандула – както винаги. Тя ме посрещна с усмивка.

– Ела, Марийче! Направила съм ти баница.

Седнах срещу нея и за първи път в живота си й казах истината:

– Мамо… трябва да спреш да се месиш в брака ми.

Очите й се разшириха от изненада.

– Какво говориш? Аз само ти помагам!

– Не, мамо. Помагаш ми да остана дете. Но аз вече не съм дете. Имам нужда да бъда жена до мъжа си.

Тя млъкна. За миг видях болката в очите й – сякаш я изоставям. Но после лицето й се втвърди.

– Добре… Щом така искаш…

Излязох от апартамента й със свито сърце. По пътя към вкъщи плаках като малко момиче. Но когато влязох у дома и видях Петър, който ме чакаше притеснен, разбрах, че съм направила правилното.

С времето майка ми започна да се отдръпва. Понякога усещах празнина – липсваше ми нейният глас, нейната грижа. Но започнах да чувам и своя вътрешен глас. Започнах да взимам решения сама – понякога грешах, но поне бяха мои грешки.

Петър и аз започнахме отначало – като истински партньори. Понякога спорим, понякога се смеем до сълзи. Но вече знам: семейството е това, което градим двамата.

Понякога се питам: Може ли човек някога напълно да се откъсне от миналото си? Или винаги носим част от родителите си в себе си? Какво мислите вие?