Между стените на чуждия дом: Изповедта на една снаха

– Пак ли ще оставиш чиниите в мивката, Мария? – гласът на свекърва ми, Гинка, проряза утринната тишина като нож. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над сапунената вода. Беше шест и половина сутринта, а вече усещах как гневът ми се надига.

– Не съм ги оставила, тъкмо започнах да ги мия – отвърнах тихо, но тя вече беше излязла от кухнята, оставяйки след себе си облак от недоволство.

Така започваше почти всяка сутрин в голямата къща на мъжа ми в Пловдив. Когато се омъжих за Петър, мечтаех за уютен дом, изпълнен със смях и топлина. Вместо това, попаднах в лабиринт от чужди навици, стари мебели и още по-стари обиди. В тази къща живеехме петима: аз, Петър, двете ни деца – Ива и Мартин, и неговите родители – Гинка и бай Стефан.

Петър работеше по цял ден, а вечер се прибираше уморен и мълчалив. Децата тичаха из двора, а аз се опитвах да балансирам между ролята на майка, съпруга и… гостенка. Защото никога не се почувствах истинска стопанка тук. Всяко мое действие се следеше – какво ще сготвя, как ще простра прането, дори как ще подредя обувките в коридора.

– Мария, не така се прави баница! – чувах често от Гинка. – Майка ти не те ли е научила?

Понякога ми идеше да изкрещя: „Майка ми ме е научила на уважение!“, но преглъщах. За децата. За Петър. За мира в къщата.

Една вечер, докато прибирах масата след вечеря, Гинка седна срещу мен и ме изгледа строго:

– Знаеш ли, Мария, когато аз се омъжих за Стефан, свекърва ми беше строга жена. Но аз никога не й противоречах. Така се пази семейството.

Погледнах я в очите и за първи път усетих нейната умора. Може би тя също се е чувствала чужда някога. Но защо трябваше да повтаря същия модел с мен?

Петър забелязваше напрежението, но рядко взимаше страна.

– Остави я, Мария – казваше ми тихо вечер в леглото. – Тя е стара жена. Не й обръщай внимание.

Но как да не обръщам? Когато всяко мое движение е под лупа? Когато дори децата усещат напрежението?

Една неделя сутрин Ива дойде при мен със сълзи на очи:

– Мамо, баба каза, че не мога да рисувам на масата, защото ще я изцапам. Но ти винаги ми позволяваш…

Прегърнах я силно и усетих как гърлото ми се стяга. Не можех да позволя децата ми да растат в страх от грешки.

С времето започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми звъняха все по-рядко – нямах сили да излизам или да споделям. Чувствах се сама сред хората, които наричах семейство.

Една вечер избухнах. След поредния упрек за това как съм подредила хладилника, хвърлих кърпата на плота и извиках:

– Стига! Това е и моят дом! Имам право да живея по свой начин!

Гинка ме изгледа така, сякаш съм я ударила. Петър влезе в кухнята точно в този момент.

– Какво става тук? – попита той объркано.

– Нищо! – отвърнахме едновременно.

Тази нощ не можах да заспя. Мислех за майка ми – как винаги ме е учила да бъда силна, но и добра. Какво щеше да направи тя на мое място? Да търпи или да се бори?

На следващата сутрин Гинка беше необичайно тиха. Докато закусвахме, каза само:

– Ще изляза до пазара.

Останахме сами с Петър.

– Не мога повече така – прошепнах аз. – Или ще намерим свое място, или ще се изгубя напълно.

Той ме погледна дълго и тежко въздъхна:

– Знам… Но сега не можем да си позволим собствен апартамент.

Сълзите ми потекоха безшумно. Не ставаше въпрос само за пари. Ставаше въпрос за уважение, за пространство, за въздух.

Дните минаваха в напрежение. Започнах да излизам по-често с децата в парка, само и само да избягам от къщата. Веднъж срещнах стара приятелка – Даниела.

– Мария! Изглеждаш уморена… Всичко наред ли е?

Погледнах я и думите сами излязоха:

– Живея като сянка в собствения си живот…

Тя ме прегърна и каза:

– Не си сама. Много сме такива. Но трябва да говориш с Петър. Да поставиш граници.

Вечерта събрах смелост и седнах до Петър:

– Обичам те, но ако не намерим решение, ще се изгубя като човек… Не искам децата ни да растат в страх и напрежение.

Той замълча дълго. После каза:

– Ще говоря с нашите. Ще опитаме да направим някакви правила… Или поне да отделим наш кът в къщата.

Не знам дали това ще помогне. Но поне вече не мълча. Поне вече знам, че имам право да бъда чута.

Понякога си мисля: Колко жени като мен живеят между стените на чуждия дом? Колко още ще търпим преди да поискаме своето място под слънцето?