Между тишината и истината: Една майчина дилема

– Не мога повече, мамо. Не мога да дишам от тази лъжа! – гласът на Ива трепереше, а ръцете ѝ се бяха впили в ръба на кухненската маса. Беше три през нощта, а аз отново я намерих будна, с подпухнали очи и празен поглед, вперен в чашата с изстинал чай.

Седнах до нея, опитвайки се да скрия собственото си безсилие. Вече седмица живеехме в този кошмар – откакто тя се върна у дома, след като разбра, че е бременна. Мъжът ѝ, Петър, нищо не подозираше. Всеки ден ѝ звънеше, питаше кога ще се прибере, а тя все намираше извинения. „Още не ми е минало гърлото“, „Мама има нужда от мен“… Лъжи върху лъжи.

– Иве, трябва да решиш какво ще правиш – прошепнах аз, макар да знаех, че думите ми са кухи. Какво можех да ѝ кажа? Да признае ли, че детето не е на Петър? Или да замълчи и да се надява никой никога да не разбере?

Тя се разплака още по-силно. Прегърнах я и усетих как цялото ѝ тяло се тресе. Спомних си собствената си младост – как и аз някога бях изправена пред избор, който промени живота ми завинаги. Но тогава нямах майка до себе си. Бях сама. И сгреших.

– Мамо, ако му кажа… ще ме намрази. Ще ме изгони. А ако не кажа… ще живея в страх цял живот. Какво да правя? – очите ѝ търсеха спасение в моите.

– Не знам, мило мое – отвърнах честно. – Но каквото и да решиш, ще съм до теб.

В този момент чухме стъпки по стълбите. Баща ѝ, Георги, беше станал за вода. Погледна ни с онзи строг поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна за всичко.

– Какво става тук посред нощ? – попита той с дрезгав глас.

– Нищо, тате. Просто не мога да спя – побърза да каже Ива.

Той се намръщи, но не каза нищо повече. Знаех, че усеща напрежението. Откакто Ива се върна, вкъщи беше като на тръни. Всички ходехме на пръсти около истината.

На следващия ден Петър дойде неочаквано. Донесе цветя за Ива и торта за нас. Усмихваше се широко, сякаш нищо не се е случило. Видях как Ива пребледня и ръцете ѝ започнаха да треперят. Опитах се да я подкрепя с поглед.

– Как си, любов моя? – попита я той и я прегърна силно.

– Добре съм… просто малко уморена – отвърна тя тихо.

Петър седна до мен и започна да разказва за работата си в завода – как шефът му пак го бил ядосал, как колегите му клюкарствали за новата секретарка. Аз кимах разсеяно, а мислите ми бяха при Ива. Видях как тя стиска зъби и гледа в една точка.

След като Петър си тръгна, Ива избухна:

– Не мога повече! Ще му кажа! Не издържам тази лъжа!

– Помисли добре – опитах се да я спра. – Това ще промени всичко.

– Вече всичко е променено! – извика тя през сълзи.

Вечерта Георги ме дръпна настрани:

– Какво става с дъщеря ти? Да не е направила някоя глупост?

Погледнах го в очите и усетих как гърлото ми се свива. Толкова години бяхме заедно, а все още имаше тайни между нас.

– Не знам… просто е объркана – излъгах аз.

Той въздъхна тежко:

– Дано не е като майка си…

Думите му ме пронизаха като нож. Спомних си как преди години и аз излъгах него за нещо важно. Тази тайна още тежеше между нас.

През следващите дни Ива беше като сянка. Не ядеше, не говореше с никого. Само стоеше в стаята си и плачеше тихо нощем. Аз седях пред вратата ѝ и слушах сърцето ми да се къса на парчета.

Една вечер тя дойде при мен с решителен поглед:

– Мамо, реших. Ще му кажа всичко. Не мога повече така.

Прегърнах я силно:

– Каквото и да стане, ще съм до теб.

На следващия ден Петър дойде отново. Ива го помоли да поговорят насаме в градината. Гледах ги през прозореца – видях как тя плаче, а той първо замръзна, после започна да крещи… После падна на колене и зарови лице в ръцете си.

След това всичко стана като в мъгла. Петър си тръгна без дума. Ива се прибра разплакана и се сгуши в мен като малко дете.

– Мамо… той каза, че трябва време… Че не знае дали може да ми прости…

Седяхме дълго мълчаливи. Знаех, че нищо вече няма да е същото. Но поне тежестта беше паднала от раменете ѝ.

Сега всяка вечер се питам: Дали направих правилното нещо като я подкрепих? Дали истината винаги е по-добра от тишината? Какво бихте направили вие на мое място?