„Мислех, че имам идеалния зет“: Докато не ми поиска пари за гледане на внучето

– Мамо, можеш ли да вземеш Мария за няколко часа? – гласът на дъщеря ми Елица трепереше по телефона. Беше вторник следобед, а аз тъкмо бях сложила супата да къкри. – Петър има спешна работа, а аз не мога да изляза от офиса.

– Разбира се, мило! – отвърнах веднага. – Знаеш, че винаги съм насреща.

Не подозирах, че този обикновен разговор ще бъде началото на най-голямото разочарование в живота ми. Винаги съм се гордяла с това, че съм добра майка и баба. След като Елица се омъжи за Петър, бях щастлива – той беше възпитан, работлив и винаги усмихнат. Помагаше вкъщи, носеше цветя на Елица без повод и се държеше прекрасно с мен. Често си мислех: „Ето това е идеалният зет!“

Когато Мария се роди, светът ми стана още по-пъстър. Всяка възможност да я гледам беше радост за мен. Никога не съм искала нищо в замяна – любовта към внучето ми беше достатъчна.

Но този вторник нещо се промени.

Петър дойде да остави Мария. Беше напрегнат, не ме погледна в очите.

– Благодаря ви, госпожо Иванова – каза сухо и тръгна да излиза.

– Петре, всичко наред ли е? – попитах го притеснено.

– Да, просто много работа – отвърна и затвори вратата.

След няколко часа Елица дойде да вземе Мария. Прегърнах я силно и ѝ прошепнах:

– Винаги можеш да разчиташ на мен.

Тя се усмихна уморено и си тръгна. На следващия ден телефонът ми иззвъня. Беше Петър.

– Госпожо Иванова, бих искал да поговорим сериозно – започна той делово. – Вижте, знам, че обичате Мария, но не можем да ви натоварваме постоянно. Ако ще гледате детето толкова често, мисля, че е редно да ви плащаме.

Замръзнах. Не можех да повярвам на ушите си.

– Петре… Аз не го правя за пари! Това е внучето ми!

– Разбирам – прекъсна ме той хладно. – Но времето ви струва нещо. Ще ви превеждам по 10 лева на час. Така е честно.

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра. Как можеше човекът, когото смятах за част от семейството си, да ме третира като детегледачка под наем?

Опитах се да говоря с Елица същата вечер.

– Мамо, моля те, не се обиждай – прошепна тя със свити рамене. – Петър просто е такъв… Всичко трябва да е подредено и ясно. Не иска да ти дължим нищо.

– Но аз не искам нищо! Искам само да бъда част от живота ви…

Тя ме прегърна и заплака на рамото ми. Усетих колко е притисната между двама души, които обича.

Дните минаваха тежко. Петър започна да ми изпраща пари по банков път всеки път, когато гледах Мария. Понякога дори ми пращаше съобщение: „10 лв. за 2 часа“. Чувствах се унизена и ненужна.

Съседките ме питаха:

– Как е внучката? Често я виждаме при теб!

Не можех да им кажа истината. Усмихвах се изкуствено и сменях темата.

Веднъж реших да върна парите на Елица.

– Не мога да ги приема! Това е абсурдно!

Тя ги взе с треперещи ръце и ги сложи обратно в чантата ми.

– Моля те… Не усложнявай нещата повече…

Вечерите ми станаха самотни. Гледах снимките на Елица като малка – как тичаше към мен с разперени ръце, как ме прегръщаше силно и шепнеше: „Мамо, ти си най-добрата!“ Кога се промени всичко? Кога парите станаха по-важни от обичта?

Една неделя реших да поканя всички на вечеря. Приготвих любимите им ястия – мусака за Петър, тиквеник за Елица и компот за Мария. Когато седнахме на масата, атмосферата беше напрегната.

– Искам да поговорим открито – започнах с треперещ глас. – За мен семейството е най-важното нещо. Не мога да приема пари за това, че обичам внучето си.

Петър ме погледна студено:

– Не става дума за обич, а за принципи.

Елица наведе глава и замълча.

– А моите принципи? – попитах тихо. – Кой ще ги защити?

Мария дойде при мен и ме прегърна силно. Усетих топлината ѝ и разбрах, че заради нея ще търпя всичко.

След тази вечер отношенията ни останаха хладни. Виждах Мария по-рядко, а когато идваше при мен, Петър винаги броеше часовете.

Понякога се питам: Кога семейството стана сметкаджийско? Кога забравихме какво значи истинска близост? Може ли парите да купят любовта между баба и внуче?