Мислех, че съм приета от семейството на съпруга ми – но се оказа, че съм се лъгала жестоко

– Не си от нашите, Мария! – гласът на свекърва ми, Цветанка, проряза въздуха като нож. Стоях в кухнята, с ръце, потънали в тесто за баница, а думите ѝ се забиха в мен по-силно от всяка обида, която някога бях чувала. Беше неделя, цялото семейство се беше събрало за именния ден на съпруга ми – Иван. Аз се стараех да направя всичко перфектно: от украсата на масата до последната троха на домашната питка. Но явно не беше достатъчно.

От дете мечтаех за истинско семейство. Родителите ми се разведоха, когато бях на осем, и оттогава домът ми беше изпълнен с тишина и студенина. Когато срещнах Иван, повярвах, че най-после ще имам онова, което винаги съм искала – топлина, смях, хора около масата. Семейството му беше голямо и шумно – майка му Цветанка, баща му Георги, по-малката му сестра Петя и куп роднини, които постоянно се отбиваха у тях. В началото ме приеха добре – или поне така си мислех.

– Мария, дай салатата! – извика Петя от хола.
– Идва! – отвърнах и се усмихнах на себе си. Харесваше ми да се грижа за всички. Може би прекалено много се стараех да бъда полезна.

Докато носех чиниите към масата, дочух как Цветанка шепне на Георги:
– Не е като нашите момичета. Много е кротка… и все гледа да угоди.
– Остави я, Цвети. Момчето я обича – отвърна той тихо.

Сърцето ми се сви. Защо трябваше да се доказвам непрекъснато? Защо не можех просто да бъда част от тях?

Вечерта вървеше добре – смях, наздравици, истории от детството на Иван. Но когато дойде време за подаръците, всичко се промени. Петя подаде на брат си голяма кутия с надпис „За най-добрия батко!“. Всички ахнаха и започнаха да го прегръщат. Аз бях купила ръчно изработен часовник с гравирано послание „Обичам те завинаги“. Подадох му го с треперещи ръце.

– О, колко мило… – каза Иван и ме целуна по бузата. Но Цветанка само изсумтя:
– Пак ли нещо скъпо? Пари ли нямаше за нещо по-нормално?

Почувствах се унизена. Всички млъкнаха за миг, после разговорът тръгна в друга посока. Но аз вече не чувах нищо. В главата ми кънтяха думите ѝ.

След вечерята останах да чистя сама в кухнята. Иван дойде при мен.
– Недей да им обръщаш внимание – прошепна той и ме прегърна. – Майка ми просто е такава…
– Ами ако никога не ме приеме? – попитах тихо.
– Ще свикне. Трябва време.

Но времето минаваше, а нищо не се променяше. Всяко мое усилие беше посрещано с критика или безразличие. Ако направех мусака – „нашата Петя я прави по-вкусна“. Ако купех подарък – „защо харчиш пари?“. Ако предложех помощ – „не си длъжна, ще се справим сами“.

Един ден Иван ме завари да плача в спалнята.
– Не мога повече… – казах през сълзи. – Чувствам се като натрапница в собствения си дом.
– Мария… – той седна до мен и хвана ръката ми. – Обичам те. Това е важното.
– Ами ако това не стига? Ако винаги ще бъда „другата“?

Започнах да избягвам семейните събирания. Измислях си работа или ходех при майка ми в другия край на града. Иван се опитваше да балансира между мен и семейството си, но напрежението растеше.

Една вечер Цветанка дойде у нас без предупреждение.
– Трябва да поговорим – каза строго.
Седнахме една срещу друга на масата.
– Знам, че не ме харесвате – започнах аз първа.
– Не е въпросът дали те харесвам или не – прекъсна ме тя. – Просто си различна. Не си като нас.
– Какво значи това? Че не заслужавам сина ви?
– Не казвам това… Просто… Иван е нашето момче. Свикнали сме на друго.

Погледнах я право в очите:
– А някога ще ме приемете ли?
Тя замълча дълго.
– Не знам…

Тази честност ме удари по-силно от всичко друго. Станах и излязох от стаята. Сълзите ми вече не бяха от болка, а от гняв и разочарование.

Минаха месеци. Научих се да живея със студенината на свекърва ми и с мълчаливото неодобрение на Петя. Започнах да работя повече, да излизам с приятелки, да намирам малки радости извън семейството на Иван. Той усещаше промяната и страдаше заедно с мен.

Една вечер седнахме двамата на терасата с чаша чай.
– Мария… Не искам да те губя – каза той тихо.
– Не ме губиш… Просто вече не мога да се боря за нечие одобрение. Искам да бъда себе си.

Понякога се чудя: защо в България толкова трудно приемаме „чуждите“ в семейството? Защо винаги трябва да има изпитания и сравнения? Може би някой ден ще намеря отговорите…

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да продължите да се борите за приемане или щяхте да изберете себе си?