Молитва и търпение: Изпитанията на едно българско семейство

— Пак ли ще започваш с твоите упреци? — гласът на Петър проряза тишината в малката ни кухня, докато дъждът блъскаше по прозорците. Беше късна есен, а вятърът виеше из коридорите на панелката ни в Люлин. Стоях до мивката, с ръце потопени в студената вода, и се опитвах да не треперя — не само от студа, а и от напрежението, което се натрупваше между нас като буреносен облак.

— Не упреквам, просто питам — какво ще правим с парите този месец? — гласът ми беше тих, почти прошепнат. Знаех, че всяка дума може да взриви ситуацията.

Петър се обърна рязко към мен. Очите му бяха уморени, сянка на срам и гняв се бореха в тях. — Ще намеря нещо! Не съм безполезен!

Исках да му повярвам. Наистина исках. Но вече четири години аз работех на две места — през деня в една счетоводна кантора, вечер — чистех офиси. Синът ни, Даниел, беше на десет и все по-често ме питаше защо татко е вкъщи по цял ден. А аз не знаех какво да му кажа.

Вечерта се проточи в мълчание. Петър седеше пред телевизора, а аз се затворих в спалнята и коленичих до леглото. Молех се. Не за чудо, а за сила. За търпение. За да не се разпадна напълно.

На следващия ден всичко започна отначало. Събудих се преди изгрев, приготвих закуска за Даниел и го изпратих на училище. Петър още спеше. В автобуса към центъра гледах през прозореца как градът се събужда — хората бързат, лицата им угрижени. Колко ли от тях носят същата тежест като мен?

В офиса колежката ми Мария ме погледна загрижено:
— Добре ли си, Ели?
— Да, просто съм уморена — излъгах.

Мария знаеше за проблемите ни. Понякога ми носеше домашна баница или буркан лютеница от село. Казваше: „Това е за Даниел.“ Благодарях ѝ с усмивка, но вътрешно се чувствах като провалена майка и съпруга.

Вечерите вкъщи ставаха все по-напрегнати. Петър се затваряше в себе си, избягваше погледа ми. Понякога усещах как гневът му кипи под повърхността — не към мен, а към себе си, към живота, който не беше такъв, какъвто си го беше представял.

Една вечер Даниел дойде при мен с тетрадка в ръка:
— Мамо, ще ми помогнеш ли с домашното?

Седнахме заедно на масата. Докато му обяснявах задачите по математика, чух Петър да затръшва входната врата и да излиза навън. Даниел ме погледна уплашено:
— Татко пак ли е ядосан?
— Не, просто има нужда от въздух — излъгах отново.

Тази нощ не можах да заспя. Мислех си за всичко — за мечтите ни отпреди години, за обещанията, които си дадохме пред олтара в църквата „Света Неделя“. Кога се изгубихме? Кога любовта ни стана жертва на сметките и безработицата?

На следващата сутрин Петър се върна рано. Очите му бяха зачервени.
— Съжалявам — каза тихо. — Опитах се да говоря с един приятел за работа… Не стана.

Прегърнах го. За миг почувствах онази близост от миналото. Но после всичко пак се върна към обичайното напрежение.

Седмиците минаваха. Един ден получих писмо от банката — закъснявахме с вноската по кредита за апартамента. Седнах на кухненския стол и заплаках беззвучно. Даниел ме видя и дойде при мен:
— Мамо, всичко ще бъде наред.

Как да му обясня, че вече не вярвам в това?

В неделя отидох сама на църква. Свещите горяха тихо пред иконите. Коленичих и прошепнах молитвата си:
— Господи, дай ми сили да издържа още малко… Поне заради Даниел.

Тогава до мен седна една възрастна жена — баба Станка от съседния вход.
— Мило дете — каза тя тихо, — знам какво е да носиш всичко сама. Но не забравяй: понякога трябва да поискаш помощ.

Думите ѝ ме разтърсиха. Вкъщи разказах на Петър за срещата ни.
— Може би трябва да потърсим помощ… семейна консултация? Или поне да поговорим с някого?

Петър първо замълча дълго. После кимна:
— Добре… Ще опитаме.

Това беше началото на промяната. Не стана лесно — имаше още много караници, сълзи и безсънни нощи. Но започнахме да говорим повече един с друг. Петър намери временна работа като охрана в един склад. Аз намалих часовете във вечерната работа и започнах да прекарвам повече време с Даниел.

Все още не сме идеалното семейство от рекламите по телевизията. Но вече не се чувствам сама в битката си.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на София. Питам се: Колко жени като мен мълчаливо носят тежестта на семейството си? Колко от нас намират сили да продължат напред? А ти… какво би направил на мое място?