Молитвата, която ме спаси: История за вяра, болка и прошка
– Господи, не ми я взимай! – шепнех през сълзи, докато стисках ръката на баба ми Мария. Болничната стая миришеше на лекарства и страх. Чувах как апаратите отброяват секундите, а майка ми, Елена, стоеше до прозореца, с гръб към мен, за да не видя как плаче. Баща ми, Иван, не беше дошъл. Отново.
– Мамо, ще се оправи ли баба? – прошепнах, но тя само поклати глава и излезе в коридора. Останах сама с баба. Тя беше всичко за мен – учеше ме да меся хляб, разказваше ми приказки за стари времена, пазеше ме от лошото. А сега лежеше безсилна, с очи пълни с болка.
– Не се страхувай, Деница – прошепна тя едва чуто. – Всичко ще бъде наред…
Но аз не вярвах. В този момент светът ми се срина. Вината ме душеше – защо не ѝ звънях по-често? Защо не ѝ казах колко я обичам? А баща ми… той беше причината баба да се разболее. След последния им скандал тя получи инсулт. Не можех да му простя.
Вечерта се прибрахме вкъщи. Майка ми седеше на масата, с празен поглед вперен в чашата чай.
– Трябва да се молим – казах тихо.
– Молитвите няма да я върнат – отвърна тя с пресипнал глас.
– Но може да ни помогнат…
Тогава започнах да се моля всяка вечер. Не знаех какво точно казвам – просто изливаха душата си пред Бог. Молех се за чудо, за прошка, за сила. Понякога крещях в тъмното: „Защо на нас? Защо на нея?“
Дните минаваха бавно. Баба беше между живота и смъртта. Баща ми не се обаждаше. Майка ми ставаше все по-отчаяна. Един ден я чух да говори по телефона:
– Иван, върни се! Деница има нужда от теб! Аз… аз не мога повече сама!
Скрих се зад вратата и слушах как гласът ѝ трепери от болка и гняв. После я видях да плаче безутешно. В този момент разбрах – не само аз страдах. Всички страдахме.
Една вечер, докато седях до леглото на баба в болницата, тя отвори очи и прошепна:
– Прости му…
– На кого?
– На баща ти… Той също е човек…
Сълзите ми потекоха отново. Как да простя? Как да забравя всичко?
На следващия ден баща ми дойде в болницата. Стоеше неловко до вратата, с наведена глава.
– Здравей, Деница…
Не можех да го погледна.
– Защо дойде? – попитах студено.
– Защото… защото съжалявам. Знам, че съм виновен…
Мълчах дълго. После си спомних думите на баба: „Прости му…“
– Баба те чакаше…
Той кимна и влезе при нея. Видях как коленичи до леглото ѝ и хвана ръката ѝ.
– Прости ми, мамо… – прошепна той през сълзи.
В този момент почувствах как нещо тежко се разтапя в мен. Може би молитвите ми бяха чути – не за чудо, а за прошка.
След няколко дни баба почина. Болката беше огромна, но вече не бях сама. Семейството ни започна бавно да се събира отново. Всяка вечер палех свещичка и се молех – този път не за чудеса, а за сила да продължа напред.
Минаха месеци. Баща ми остана при нас. Не беше лесно – имаше много неизказани думи, много рани. Но започнахме да говорим повече, да споделяме болката си. Майка ми отново започна да се усмихва понякога.
Понякога си мисля: ако не беше молитвата, ако не беше вярата ми, дали щях да намеря сили да простя? Дали семейството ни щеше да оцелее?
А вие – вярвате ли във втория шанс? Може ли прошката наистина да излекува разбитото сърце?